Повече за понятието „тенденция към психологическа смърт”.
Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим.
Стефан Цанев
Забраняваме си да се радваме на живота, живеем като зад стъкло, мислим за свободното и прекрасно бъдеще… Психологически умъртвявайки себе си, така и не се съгласяваме да приемем несъвместимата с нашите желания реалност. Бягаме в света на илюзиите в паралелната действителност. Пасивността и депресивността приемаме като особености на личността, без да се замисляме, че една от формите за отдръпване от реалността е потребността субектът да бъде нещастен.
Понякога хората започват да забелязват, че отдавна не чувстват радостта от живота, неспособни са да обичат, да мечтаят, да са открити с околните. Чувстват се така, като че ли животът им още не е започнал или вече свършва, а безразличието е лайтмотивът на съществуването им.
Понятието „тенденция към психологическа смърт” психолозите използват за определяне на състоянието на човек, преизпълнен с негативни мисли и чувства, които го тласкат към саморазрушение. Симптомите на този сравнително нов в научната литература феномен, са: социална пасивност, изолация, усещане за безперспективност на живота, психологическа самота, ненужност на другите (нежеланост), емоционално “умъртвяване” и др.
В психоанализата този феномен е представен като влечение към смъртта, което е базово в човешката психика и е заложено на биологично ниво чрез единството на влечението за живот и влечението към смъртта. Днешните изследователи твъдят, че психологическата смърт, това са: социално отчуждение, изолация, пасивност, равнодушие към себе си и света наоколо, и това е свързано с драматични преживявания на субекта.
Психологическият смъртник е разкъсал своите социални връзки,
загубил е жизнените ориентири и ценности, значимите отношения, самоизолирал се е, променил е начина си на живот и на мислене, отношението си към себе си и към околните. Апатията, леността и консерватизма също са симптоми.
Тези хора се отнасят скептично към бъдещето, често желаят да се върнат в миналото, умъртвяват съзнателно личността си. Те са ригидни, губат индивидуалността си, сценарият им за живота е нещо като сценарий за филм-приказка или легенда. Поведението им е стереотипно, движенията в житейски план – автоматизирани.
Ерик Берн е определил благоприятните и неблагоприятните житейски сценарии (Победители, Победени и Неудачници). Той твърди, че при тяхното формиране са играли огромна роля програмиращите съдбата на човека нагласи. Берн говори за 12 програмиращи съдбата забрани. Сред тя са: “Не бъди себе си”, “Не бъди дете”, “Не пораствай”, “Не достигай това”, “Не прави нищо”, “Не бъди близък”, “Не бъди физически здрав”, “Не мисли”…И най-унищожаващите – „Не чувствай“ и „Не живей“.
Последната нагласа формира усещане за ненужност, непълноценност, равнодушие, несъстоятелност,
формирана е от родителите в семейството още в ранна детска възраст при използване на системата от забрани и наказания.
Е. Кюблер-Росс пише, че човек умира психологически, защото е умъртвил собствените си чувства, опитвайки се да се примири с това, че всеки е смъртен и животът има физически край. Подобни емоционални сътресения могат да доведат до самоубийство: животът изглежда сив и безсъдържателен, самотата е смазваща, надеждата отсъства. Това са екзистенциални страдания, а смъртта идва като освобождаване от душевното страдание. При феномена на психологическата смърт, засегнатата личност формира поведенчески прояви в определени регресивни форми, които предизвикват не само морално, но и физическо саморазрушаване. За освобождаването от душевна болка чрез саморазрушително поведение разказва в своите трудове Н. Фарбероу. Той говори не само за суицидни кризи, но и за алкохолизъм, токсикомания, наркомании, пристрастеност към неоправдани рискове и т. н.
