Роло Мей е един от най-добрите психолози и психотерапевти в областта на дълбинната психология. Неговото име е добило особено звучене далеч извън американския континент. Той минава за представител на т.нар. хуманистична психология, т.е. на онази “трета сила” между психоанализата и бихейвиоризма, изхождаща от представа за човека, която не иска да дефинира човешката природа нито чрез нагонните й потребности, нито чрез нейните рефлексни механизми. Мей принадлежи също към групата на “екзистенциалните психолози”, които се стремят да въведат феноменологията и екзистенциалната философия в дълбиннопсихологичните мислене и лечение. Той безспорно е философски ум, който съчетава големия терапевтичен опит със спекулативна способност.

ЦИТАТИ И ВЪЗГЛЕДИ : 

Тези, които си мислят, че са преодолели гордостта си, като се самоосъждат, би трябвало да се замислят над твърдението на Спиноза: „Този, който презира себе си, доста се приближава до горделивия.“

 Когато в древна Атина веднъж един политик се опитал да събере гласове на работниците, като се представял за скромен човек и се бил облякъл в дрипави изпокъсани дрехи, Сократ разобличил лицемерието му, като възкликнал: „Суетата прозира през всяка дупка на дрехата ти.“

  Удивително е колко много са хората, които познават съвсем повърхностно това, което изпитват – те ще ви кажат, че се чувстват „добре“ или „отвратително“, което ще ви прозвучи също толкова неопределено, колкото ако ви кажат, че „Китай се намира на Изток“. Връзката със собствените им чувства е далечна като международна телефонна връзка.

  Способността за осъзнаване на собственото тяло има огромно значение през целия живот на човека.

  „Колкото по-голямо е осъзнаването – отбелязва Киркегор, – толкова по-проявен е Азът“
  Да станеш личност означава именно проявата на това повишено съзнание, на това засилено изживяване за „Азовост“; преживяването за това, че тъкмо Азът – действащият Аз, е субектът на това, което се случва.

   …един от начините човек да се защити срещу чуждото възползване от успехите му е да спре да постига каквото и да било, което другия би му отнел.

  Много хора се стараят постоянно да са заети, използвайки това като начин да прикрият тревожността си; техният активизъм е средство за бягство от себе си.

Истинската любов обогатява човека и никога не изключва обичането на други хора; само ако си вързан за майка си, това може да ти попречи да обичаш жена си.

  В наши дни тенденцията да оставаш обвързан е особено силна, понеже, когато едно общество е подкопано из основи и вече не се държи като „майка“ към хората и не предлага на човека и минимална подкрепа, той е склонен да се вкопчва още по-силно към физическата майка от детството си.

  Постоянното оразличаване е пътят, по който човешкото същество върви цял живот и този път изисква развитие, което да го отдалечава от кръвосмешението и да го води към способността „да обича външното“.

  …решителната психологическа битка, която трябва да проведем, е битката срещу собствената ни потребност от зависимост, както и нашата тревога и чувството ни за вина, които се пораждат, щом поемем по пътя към свободата.

  … ако хората бъдат лишени от свободата си, те трябва да мразят, можем да видим в това, че тоталитарните правителства са длъжни да предоставят на народа някакъв обект, върху който да се насочи омразата, породена от отнемането на свободата им от същото това правителство.

  Свободата е способността на човека да вземе в ръце своето развитие. Тя е нашата способност да създаваме себе си.

  Доколкото зрелият човек е постигнал известна свобода и идентичност като личност, дотолкова той разполага и с една база, от която да извлече мъдростта от традициите на миналото в своето общество и да ги превърне в своите традиции. Но ако тази свобода липсва, традициите по-скоро пречат, отколкото обогатяват.

  Бащите, които хранят вътрешни, често пъти несъзнавани съмнения в собствените си сили, са склонни да изискват от децата си прояви на особена храброст, независимост и агресия: … настояват децата им да бъдат „мъжете“, които те подсъзнателно усещат, че не са.

„Куражът да приемеш своята ограниченост“, Паул Тилих, – основната смелост, която всеки човек трябва да притежава.
  Куражът да бъдеш себе си и да вярваш на себе си въпреки факта, че си ограничен и смъртен; да действаш, да обичаш, да мислиш, да създаваш, макар да знаеш, че не разполагаш със съвършения отговор и че можеш да грешиш.

  Колкото повече на човек му липсва самосъзнание, толкова повече той става жертва на тревогата и на ирационалния гняв и негодувание: и докато гневът обикновено ни пречи да използваме по-фините сетива на интуицията си, за да усещаме истината, то тревогата ни пречи винаги.

  Мисля, че К.Юнг бе казал, съвсем точно, че един човек се страхува да остарее дотолкова, доколкото в момента живее истински.

  Както животът в надежди за бъдещето се смята за обичайното бягство на не особено интелектуалните хора, така и животът, вглъбен в миналото, понякога се среща по-често сред интелектуалците.

  Свободата, отговорността, куражът, любовта и вътрешната цялостност са идеални качества, никога не осъзнати докрай от никого, но те са психологическа цел, която дава смисъл на нашия стремеж към интеграция.

–––––––––––-
Мей е роден през 1909 г. в Мичиган (САЩ). Следва психология ифилософия, при което е повлиян по-малко от Фройд, отколкото от Адлер, чийто ученик е първо във Виена, а после и в Ню Йорк. През втората половина на 30-те години се присъединява към института по психиатрия “Уилиям Алънсън Уайт” (Вашингтон), където работи заедно с Х. С. Съливан, Ерих Фром и Фрида Фром-Райхман. Част от учебната си анализа завършва при Клара Томпсън; подобно на споменатите автори, тя се стреми към изграждане на “културната школа”, която интерпретира душевния живот на човека като взаимодействие между индивид и общество, а не чрез една Фройдова “митология на нагоните”. Мей скоро скава един от водещите представители на Вашингтонската школа по психиатрия и съредактор на основаното от Съливан “Списание за изследване на човешките взаимоотношения”.
Мей преподава в много университети, сред тях Йейл, Колумбийския университет Принстън и други. Повечето му книги се издават в масови тиражи, предизвиквайки интерес и дискусии далеч извън научните кръгове. Важен прелом в неговия живот е заболяването от туберкулоза, което задълбочава нагласата му към основните проблеми на човешкото съществуване. Теологът Паул Тилих е духовен наставник на психотерапевта, когато той започва да структурира една отворена към света философия с малко неясна религиозна подоснова. Идейният път на Мей е белязан от дузина книги, написани остроумно и елегантно. Роло Мей заема влиятелни научни длъжности,получава важни награди и отличия. Накрая живее като учебен аналитик и свободно практикуващ психотерапевт в Ню Йорк.

––––––––––––

Любов и воля
Роло Мей показва същия тънък усет към централни проблеми на дълбинната психология и във втората си значима творба “Любов и воля”. Тази книга също съдържа всички предимства на неговата мисъл: изложенията са близки до живота, остроумни и постоянно подтикващи към размисъл; темата се разяснява психологически, психотерапевтично, философски, културно-исторически и социално-научно; често се включват също гледни точки от литературата и изкуството. Елегантният стил на автора прави разбираемо, че в САЩ книгата става бестселър и му донася значителни финансови постъпления.
Това наистина е прекрасна книга, която в първата си част разглежда под лупа отношението на модерния човек към секса и любовта. Мей с право подчертава, че понастоящем живеем пред или дори сред сексуален хаос. Сексуалният нагон наистина е донякъде освободен, но това не показва безусловно, че хората са по-щастливи отпреди. Паралелно с освобождаването протича обезценяване на сексуалността, която все повече се разглежда само като полов акт (отреагиране) и техническо-механично събитие. Хората се стремят да действат без сексуални предразсъдъци, като при това забравят, че любовните чувства са квинтесенцията на еротиката. Мей е склонен да говори за “нов пуританизъм”, при който чувството се изтласква така радикално, както някога нагонът. Неволно психоанализата е допринесла да се наложи в света това модерно пуританство. Бихейвиоризъм и поведенска терапия също са в този списък, който може да бъде обозначен като механизиране на секса и любовта.

Едно контрадвижение срещу това общо обезценяване на любовния живот би могло да изходи от преосмисляне същността на ероса. Фройд, а още повече фройдистите, смятат, че еротичното може да се схваща като проводник на сексуалното. Но чувствата не са просто целево потиснати нагони. Те имат собствен произход, присъщи закони и форми на изява. Същността на чувствата е тълкувана изначално погрешно, когато им се оказва етикетът на второстепенен “продукт на задръжки” на витални пориви.
Нагонът всъщност тежнее към редуциране на напрежението. Но чувствата не искат да бъдат само отреагиране; те не използват обекта на любовта, за да спаднат, а са вземане на отношение, цялостно преживяване и вътрешно ценностно засилване на чувстващия. Любовта е непрестанно усилие за възможно най-пълно съединяване с едно Ти, които признаваш и на което се възхищаваш. Неин израз не е нагонната потребност, а жаждата за размяна на нежност, било то с думи или с действия. Докато сексуалността може да се опише с биологическия израз “разтоварване на напрежението”, а в обхвата на еротичното лежи идеята за самоосъществяване, за засилване на собственото бъдене в общност с другите.
Според Мей една психология на любовта днес е също толкова важна, колкото една психология на сексуалността. При това той изтъква и трагичния елемент в любовния живот, който в нашия технически век с хибридното му съзнание за всемогъщество често се пренебрегва. Любовта е едно от изживяванията за крайност на нашето битие, а също отчасти – осъзнаване на нашата смъртност. Човек обича истински и фундаментално само когато е осъзнал факта, че трябва да умре: любовта получава своето вътрешно богатство върху емоционалния фон на съзнанието за смъртта. Много хора преживяват сексуалната кулминация като символична смърт със следващо възкръсване, което напълно отговаря на интензивността на оргазменото преживяване.

Миналите столетия са изтласкали не само сексуалността, но и съзнанието за човешката подвластност на смъртта. Мей пледира сексуалното да се разглежда в рамките на един сериозен и реалистичен светоглед, т.е. да се тълкува като среща на двама души от различен пол, които въпреки взаимната си крайност, в мига на любовта преживяват чувство за вечност и безкрайност.
В рискованото дело на любовта има не само трагика, но и “демоничност” в разнообразните й нюанси. Мей нарича демонични онези естествени функции, които имат мощта да завладеят целия човек, например сексуалността и еросът, гневът, ядът и властолюбието. Става дума за архетипни опити, далеч надхвърлящи индивидуалните съдби. От демоничното човек може да черпи сили за своето културно самоосъществяване; но той може също да стане негова жертва, откъдето ще дойдат разрушение и саморазрушение.
Демоничното изглежда неразумно и антиразумно, но това не е единствената страна на неговата същност. Нашият вътрешен демон е пълноценна сила; това го знае още Сократ, който често се поддава на внушенията на своя демон. Гьоте също често се връща към въздействието на тази несъзнавана и отчасти недоловима инстанция в човека. Един повърхностен рационализъм е склонен да подчертава само рационалните аспекти на човешкото съществуване; ала тъкмо жизненият свят на Ерос ще ни научи, че само с рационалността не можем да проясним всички сфери от нашето съществуване. Не накърняваме нашия разум, ако признаем съществуването на един “душевен подземен свят”, в който действат тъмни емоционални сили. В тези емоции лежат най-ценните сили на човека, без които разсъдъкът няма почва и корен. Затова непонятно е, че днес се предлагат наръчници по “изкуството на любовта”, сякаш става дума за преподаване на география или математика. Еросът е заобиколен от сериозност и трагичност, които не могат да бъдат отстранени от обсъждането само с голо мъдруване.

За Мей най-доброто помощно средство срещу демоничното е диалогът. Чрез него и несъзнаваното може да се интегрира в живота. Опитът за самокритика също поставя демона в известни граници. Психотерапевтичното самопознание се развива, за да ограничава и лекува формите на демоничното, които ние, модерните хора, наричаме неврози. Решаващо при това е да се посочва на идвивида пътят към интеграция: който се стреми към разбирателство с едно Ти, едно Ние и човечеството като цяло не става жертва на демоничното. В наше време анонимният колектив е едно от най-опасните огнища на демонични сили. Трябва да засилваме дързостта за индивидуалност, така че във времето на масовизация силата да не триумфира над правото, Танатос над Ерос, предразсъдъкът над разума. Демон, назован с истинското си име, загубва своето господство над човека: оттук произтича значението на езиковата формулировка в психотерапията, където думите и съзнанието се използват като оръжие срещу вътрешни и външни принуди.
Втората част от тази голяма творба на Мей е посветена на психологията на човешката воля. Както знаем, волята се третира твърде сурово от досегашното дълбинопсихологическо иследване: изхожда се от това, че нагон и чувство са основните сили на душевния живот; съснателните намерения и стремежи минават само за сенчести фигури на всевъзможни нагонни пориви. Това наистина има донякъде своето основание; по принцип обаче, тази идея се преувеличава дотам, че етическата страна на това да бъдеш човек почти изцяло бива пренебрегната. Защото воля, ценности и цели решават относно етоса на човека.
В аналитичната терапия минава почти за грешка да се апелира към волята на пациента или да се иска мобилизиране на неговите волеви сили. Понеже повечето фройдистки са подвластни на детерминизма, те дори не могат да си представят, че пациентът притежава пространство за решения, които могат да бъдат ключ към оформяне на неговия живот. Пациентът се трактува като несвободен и с това още повече се засилва неговата вече съществуваща несвобода. На кушетката на терапевта той понякога се научава години наред да рефлектира върху своите проблеми, ала без да ги овладява чрез истински десйтвия. Така психоанализата нерядко възпитава в нерешителност, в пасивен, беден откъм решения живот.
Въз основа на феноменологията Мей изисква подчертаване на свободата на човека в психологията и психотерапията. Човешкият душевен живот винаги притежава белега на интенциалността – т.е. душевното винаги е насочено към нещо. Съзнателната воля е само частица от обща душевна посока, която може да бъде отгатната от всички дела, мисли, чувства и стремежи на един човек. Човекът не е машина, рефлексно същество, снопче от нагони и т.н.; не причини или животински потребности го движат, а в неговите желания и воления той е насочен към бъдещето, следователно, явява се творец на своята съдба.
Волята е неспособността така да се организира собствения Аз, че да последва движение в определена посока или към определена цел. Желанието е въображаема игра с възможността за едно действие или състояние.
В психоанализата е обичайно желанието да се смята за по-основополагащо от волението. Но може да е налице и мнението, че желанията са предформи на волеви актове и трябва да бъдат интерпретирани чрез такива.
Когато говори за воля и интенционалност, феноменологът няма предвид мисловни волеви амбиции, а онова, което човек действително прави, към което се е насочил с всяка фибра на своето същество. Така същинското воление на някого може да се разкрие само из неговите фактически действия или бездействия; уверения и реторика не помагат. Но насочеността на човека може да се открие чак в телесните функции; не без право психосоматиката пита, какво “иска” някой със своите симптоми, съответно, какво той в тях “изразява”. Интенционалното е свързване на Аз с неговия свят, а изследването на интенцията води до най-дълбоките та йни на волята. Терапията не губи нищо от своето достойнство и от безпристрастното си поведение, когато насърчава свързването на човека с неговия свят, засилва неговия ангажимент и посочва на неговата воля реализируеми цели в света. Пациентът оздравява, едва когато опознае принципа на реалността и емоционално и волево се включи в реалността, вкоято единствено може да намери своето щастие и своето удовлетворение.

Волята обаче добива своята сила само от това, че може да се насочва към ценности, към “смисъл” и към цели. С това аналитичната терапия прекрачва своята ориентираност към миналото: тя не бива да търси само травми в детството, но трябва също преди всичко да помогне на пациента да формира воето настояще и да проектира своето бъдеще. Без проект за бъдещето волята е парализирана. Често смисловото съдържане на терапевтичните усилия се разкрива в това терапевтът и пациентът да намерят пътища към бъдещето, които да придадат на миналото и настоящето бъдещно значение.
Така Мей се застъпва за етическите измерения на психотерапията. Терапията трябва да завърши с истински решения, в които пациентът поема отговорността за своя живот. Само по този начин може да се достигне до екзистенциално осъществяване. Това последното е обусловено от поредицата творчески актове, които биха били немислими, ако човек бе само топка за игра на своите нагони и рефлекси.
Любов и воля са най-тясно взаимносвързани, което класическата психоанализа почти изцяло пренебрегва. Само в човешките отношения може да се познае кого и какво човек обича: симпатията е важен орган за познание. Но волята от своя страна предпоставя познанието: онова, което не съм познал като струващо си да се стремя към него, не може да бъде цел на волевите ми усилия. Така се обяснява защо познаване и обичане са основата за силата на волята; от друга страна, можем по-добре да познаваме и да обичаме, когето сме интенционално свързани със света, т.е. когато се чувстваме едно с него. Във всеки случай силата на волята и способността за любов не са противоположности, а елементи от единна структура.
Мей се доближава тук до философията на Хайдегер, чието понятие грижа му предлага ценни опорни точки за задълбочено изясняване на феномена любов. Финалът на книгата “Изтласканият Ерос” съдържа интересни мисли за любовта и волята в един шизоиден свят, при което историческият и екзистенциален смисъл на анализираните феномени става необичайно прозрачен.