Лятото идва, за да превърне столицата в провинция, защото тогава тя е изпълнена с хора без отпуск и влюбени, на които не им пука.
Градските ни разходки са строежи на вечните пътища от мен до теб. Улиците са продължения на вените, изпълнени с човешка кръв, която притежава в себе си нещо магично. Нарича се влюбване. Имам усещането, че когато човек се влюби, иска целият свят да е неуморно влюбен, за да удържи на темпото му. Хората толкова си приличаме, докато се запазваме съвсем различни.
Вървя без посока и си позволявам да те доближа, без дори да разбираш, че се е случило. Знам, че ще те срещна случайно, за да се влюбим нарочно. Да се влюбваме при всяко следващо срещане, все по-силно и отново.
Ние сме графити, нарисувани от треперещи пръсти на някой, който очаква да е притиснат в капана на времето.
След това в лицето му откриваме себе си, които създават своите срещи набързо във вечността на спомена, като изкуство. Знаеш, че изкуството е еволюционен акт. Формата му и неговата роля в обществото непрекъснато се променя, защото не може да е статично, то трепери и не спазва никакви правила. Точно както нашите крачки хаотично обхождат всяко следващо място, което трябва да опитаме заедно по начин, който никой друг не е опитвал.
Това могат да го разбират само тези, които имат някой, превърнал се в тяхна цел с невидим етикет „ние“, а не средство за постигане на всичко останало преходно и (не)обходимо. Влюбените обхождат себе си, а не търсят наложените необходимости.
Имам нужда да ме разхождаш в този град, който трепетно чака лятото, така както любовница чака любимия си, за да свали последния прах на всекидневието с влажните си длани.
Лятото идва, за да превърне столицата в провинция, защото тогава тя е изпълнена с хора без отпуск и влюбени, на които не им пука къде точно са, защото това, което изпитват, ги поставя в центъра на Вселената.
Няма нищо по-хубаво от разговорите между нас и тези между хората, които в чувствата си са като нас. Тези разговори са поставени като близалка в устата и ни връщат там, където не сме били скоро – в детството. А то е чисто, подобно на чувствата, които изпитваме в този момент.
Обичам, когато ме питаш дали съм без бельо и хилядите други въпроси, които изтриват пространството и предишното значение на думите, намеците, унищожават клетката, която хората сами изграждаме, сплетена от комплекси, похвати за благоприлично общуване и задръжки. Искам тези въпроси да бъдат зададени на всяко друго момиче от всяко друго тяхно момче, за да усетят лекотата на живота с цялата тежест на преживяването.
Ако лицето ми покаже притеснение при някой следващ въпрос, отместващ вниманието към бездомните котки, които имат по-хубаво излъчване от хората, живеещи в собствени домове.
При всяко наше разделяне целувам целувките ти, докато все някой ни целува с поглед. И ме кара да желая хората да си подаряват повече магични градски разходки, които са толкова обикновени, но превръщат града в живо създание, побрало тишината на мечтите ни върху своите плещи.
Можеш да забележиш ехото от ласките на всяка влюбена двойка по старите покриви, олющени фасади, ярките сгради, счупените прозорци отразяващи залеза, защото самите ние сме счупени и си отиваме един на друг.
Отива ни и чистотата, и мръсотията на този град, затова никога не си отиваме от него. Превръщаме всеки следващ град в наш собствен с разходките по неговите улици, които са пътища към нас самите, и това няма да се промени, докато сме способни да се чувстваме.
Затова срещни ме случайно, за да се влюбим нарочно.
Автор: Пам Валидис
