Крием се от любовта. Крием се в стари взаимоотношения, минали животи и отживели вярвания. Пожелаваме си любов на всяка падаща звезда, докато мълчаливо се съмняваме, че тя изобщо съществува. Пишем за нея, пеем за нея, посвещаваме нашето „събуждане“ в този живот на нея, но и съмнявайки се през цялото време, че заслужаваме мечтите си. Боледуваме в търсенето си, а после се завиваме през глава, стискайки силно очи.
Какво е името на нашия страх?
Уязвимост? Предаване? Пускане на контрола? Вяра? Промяна? Да си недостоен? Или да бъдеш истински? Доверие? Забележимост? Освобождаване от старите вярвания? Надежда? Отхвърляне? Всички онези състояния, на които се съпротивляваме, докато желаем да се отворим напълно и да позволим на някой да влезе в света ни.
Толкова се страхуваме от отхвърлянето, че преглъщаме думите си. Слепи сме за това, което сме и което заслужаваме, че преглъщаме собствената си истина. Толкова сме глухи за най-личните си призиви на сърцето, че преглъщаме най-дълбоките си копнежи, чувства и желания.
Изморихте ли се?
Свалете тежката броня, която покрива сърцето ви. Борбата срещу приливите на любовта приключи. Защото любовта никога не губи пътя към дома. Светлината е вътре в нас, като морски фар, вкоренен в собствените ни брегове. Любовта е в потока към нас. Не разкривайки властта си, непоколебима в своята вяра и непокорна в предаността си, тя никога не умира. Трябва само да й повярваме. Да не изгубим доверие, когато мрак я потули и остане в невидимото. Тя все още е там, с цялата си сила и вдъхва живот и огън в забравилите с години да дишат бели дробове.
От нас се иска само да прегърнем оцялостената ни същност и да си я позволим. Любовта, за която мечтаем. С вяра да въплътим знанието, че тя е най-истинското нещо, наше рождено право и приемайки съществуването й няма да се пожертваме или предадем за нещо по-малко от нея. Тя винаги намира път. Където трябва и както трябва.
