Непоискано благодарствено писмо (също и ненужно).

Няма нужда да назовавам името ти. Ако някога прочетеш това – ще се разпознаеш. Макар че не ми се вярва да го прочетеш – защото знам колко цениш времето си. А също и моите писания…

Няма ирония в подзаглавието. Нито сарказъм. Това наистина е моето благодарствено писмо към теб. Защото наистина съм ти благодарен. За всичко.

Нищо, че последните ми думи не бяха думи на благодарност. Трябваше ми време да разбера себе си.

Ще ми трябва още много време, за да разбера някога и теб. Надявам се да успея.

Парадоксалното е, че съм ти благодарен най-вече за моментите, в които си ме накарал да те мразя. Знам, че така и не успях да те намразя истински. Дано и ти да го знаеш…

Знам също, че не обичаш да ти се обясняват. Камо ли пък толкова недиректно…

Но думите ми са не само за теб – а и за мен. И аз имам нужда те да са точно такива.

Дори и да не са най-правилните (никога не са били, знам), засега разполагам само с това. И това мога да ти дам.

(Някой ден може и да съм в състояние да ти дам много повече).

Ако те не са достатъчни, ще взема назаем от думите на един много по-велик мъж (нищо, че е и много по-мъртъв):

“Прошката е уханието, което теменужката оставя върху петата, която я е стъпкала” – Марк Твен

Не, не казвам, че си се опитал да ме стъпчеш. А само, че ти прощавам…

Преди всичко съм ти благодарен. Наистина.

Защото успях и да простя на себе си.

А това е най-важното…

(Освен ако пак не съм сбъркал).

Пламен Петров

Източник: http://blogatstvo.com/ego/forgivness/?fb_comment_id=fbc_339309832802963_3089663_339733636093916