Четейки „Шумки от габър“ на Николай Хайтов, ме пронизаха тези думи: „С нарочни фермани султаните забранявали на раята да се облича в пъстро ОБЛЕКЛО.“
„Само чакаха някъде нещо да се ПРОПЪСТРИ – я чардачето, я шарено чердже да се причерви на плета, за да го налегнат и бастисат.
Не бивало шарено чулче да се причерви! Конете, оръжието и боите били господарска привилегия. С нарочни фермани султаните забранявали на раята да се облича в пъстро ОБЛЕКЛО. С орехова шума каквото е можело да се боядиса – толкоз! Никакви други вапцилки, НИКАКВИ ШАРЕНИИ!
СИВИЯТ цвят на смирението е трябвало да покрива и глупостта и ума, и великанското и нищожното, и богатствата и бедността на духа. Ето, значи, в какво се състои работата! Ето къде се криела тайната! Мохамеданските ни събратя просто имали свободата да употребяват боите, да шарят, а понякога и да прешарват своите халища както си щат!“
(Из „Халища“: Шумки от габър, Николай Хайтов)
Стотици години забраната за цветно облекло е била неотменна част от живота. Била е навик и битие. Никой не е задавал въпроса ЗАЩО черно? Днес, 138г. след освобождението, (друг е въпросът доколко свободни сме всъщност), също рядко си го задаваме.
Нужни са отново стотици години, за ДА ВЪЗРОДИМ ЦВЕТОВЕТЕ в духа си, в мислите си, в света, който ни заобикаля. И едва тогава, те ще станат част от битието и от дрехите, които носим. Това е един дълъг процес. На оживотворяване, на оцветяване, на пропъстряне.
Както поробването, така и освобождаването са процеси. Изискват време, изискват освобождаване на всяка отделна клетка, изискват осъзнаване, изискват отговорност.
Свободата не е нещо, което можеш да получиш даром. Тя не идва отвън. Тя не е свързана с външния свят. Тя е изцяло личен процес. Процес, който понякога трае цял живот. Тя е свързана с постоянно търсене и задаване на въпроси.
Свободата започва там, където свършват отговорите.
