Около мен напоследък всеки ден има хора, които искат да ми помагат – това сподели с мен една приятелка. Обясни ми, че все повече усеща подкрепа и любов, докато преди изобщо не е било така. Според нея причината е, че преди време не си е позволявала да получава помощ. И тя, както повечето от нас, искала да се справя сама, да покаже, че е силна и можеща, да се окичи със славата на успеха си и да си я носи с гордост. Постепенно е узряла за идеята, че може да си позволи да й е леко и хубаво и да спре да се напъва неистово. Със свалянето на гарда дошъл и откликът на околните.
Замислих се за нас – контрольорите по душа, които са свикнали да носят отговорност за всичко и всички, да изпипват нещата до най-малкия детайл. Като си си вменил толкова задължения, е съвсем нормално да се почувстваш като затиснат от тежко бреме и да започнеш да припяваш песента: „Горката аз, никой не ми помага… Тежи ми”. Защо си го причиняваме? Обикновено ни се струва, че така сме създадени и не можем по друг начин. Понякога се надценяваме и даваме възможност на егото си да се дуе като пуяк. Тогава убеждаваме себе си, а често и другите, че ако не свършим ние всичко това, околните (мъжът, родителите, приятелите, колегите) няма да се справят. Те милите нито са толкова бързи, нито са свикнали с тези задачи, нито имат капацитет… И изобщо, ако не съм аз, нали разбираш…
А дали е така? Рано или късно, Животът си спретва шегичка и реши да те извади от строя. Така те възпрепятства да организираш света. Тогава виждаш, че Земята не спира да се движи и всички онези, безпомощните, някак се осеферват и започват да действат. Е, не всички са съвършени като теб, но оцеляват… Да, може би се радват, когато отново яхнеш коня и започнеш да се развяваш, защото им става по-лесничко. Междувременно обаче и те са имали шанса да излязат от сянката ти и да разберат колко много неща могат и знаят.
Знак за незрялост е да поемаме твърде много отговорност за другите, нищо, че ние го маскираме като точно обратното – естествено, че е по-сладко да си мислиш, че го правиш именно защото си зрял, осъзнат и можещ.
Да се върнем пак на въпроса защо си го причиняваме? То е ясно, че всичко пак идва от детството, но много ми хареса начинът, по който го формулира д-р Менис Юсри на една своя лекция. По думите му, всеки контролиращ човек носи в себе си дете, което се страхува, че нещата могат да се объркат.
Отборът на контролиращите се пръска по шевовете, защото там членуват онези от нас, които като малки са изпаднали в тежка ситуация. Тогава никой не се е отзовал, за да ни каже „ок, има проблем, но той не е твоя отговорност”. Невръстното дете се е научило да поема отговорност и да се опитва да оправя нещата – да регулира себе си, отношенията на родителите си, да се справя само. Дори когато е изплашено и няма идея как да излезе от кашата, то продължава да опитва. Прави го, защото се страхува. И какво излиза? Май другото име на контрола е страх. Страх, че ако не контролираш, нещата могат да се объркат. Решението? Да си позволиш да изгубиш контрол и някой друг да се погрижи.
На думи е по-лесно отколкото на дела, но добрата новина е, че когато е належащо да научим този урок, Животът ни го преподава по категоричен начин. Преди години получавах страховити мигренозни пристъпи, придружени от повръщане, схващане на ръцете и краката – пълна липса на контрол! Сагата приключваше с линейка или с посещение в спешното и с Диазепам в задника. Лекарите си имаха обяснение – преумора, недоспиване, напрежение… Тялото ми дърпаше шалтера от време на време и изпадах в насилствен тайм аут. Най-големият ми страх беше, че може да ми се случи когато съм сама сред непознати и че няма да мога да изконтролирам ситуацията.
Е случи ми се! Бях на семинар, когато започнах да виждам черни петна и симптомите застъпваха един по един. С тази разлика, че стана така бързо, че не можах да отреагирам. Изпуснах контрола, въпреки че се бях вкопчила жестоко в него. Резултатът – непознати хора се погрижиха за мен, занесоха ме почти на ръце в болницата, звъннаха на мъжа ми, всичко… И знаете ли какво? Tака отпадна най-големият ми страх, а заедно с него си отиде и въпросната мигрена. Няма я вече поне 7-8 години! Нямам представа дали заради това, че пуснах контрола и страха едновременно, дали заради преживяната личностна трансформация, или заради нещо трето. Знам обаче, че не е защото съм започнала да си почивам повече.
А по темата с получаването от началото – проблемът не е в това, че няма кой да ни даде, а че ние не си позволяваме да получаваме помощ, подкрепа, а понякога и любов. Ако искаш да тестваш дали това е така, помисли си как реагираш, когато ти направят комплимент? Приемаш ли неочаквани подаръци или дори на рождения си ден обясняваш: „ама нямаше нужда…”? Приемаш ли да те почерпят или се чувстваш длъжна да върнеш жеста? Приемаш ли помощ, когато ти се предложи или все си можеш и сама? Молиш ли за помощ?
В случай, че отговорът на някой от въпросите е „не”, можеш ли да си позволиш да промениш това? А можеш ли да започнеш веднага?
Автор: Елена Димитрова-Ангелова
