Откакто се помня съм непоправима романтичка. На 22 срещнах голяма си любов. Беше 15 години по-голям от мен. Близките ми не приемаха тази разлика в годините. Но аз го обичах и нищо не можеше да ме накара да се откажа от него. Освен самата аз.

Осъзнах, че номадството се разминава с представата ми за свиване на гнездо. И така, обичайки го, го напуснах, за да не му губя времето.  Плаках два месеца, обвинявайки се, че съм го направила. Накрая от безсилие, че не мога да залепя счупената чаша, отново започнах да търся любовта.

И така осем години в търсене. Няма такова търсене. Един не иска сериозна връзка, с друг – не си пасваме в леглото, с трети – само там си пасваме. Докато в един момент просто се уморих. Казах си, че не мога повече, ще си остана стара мома и това е. Може да забременея от непознат донор или просто да осиновя дете. И тогава го срещнах. Не беше любов от пръв поглед, не беше и силното влюбване от романтичните филми, но вътре някъде дълбоко в себе си бях сигурна, че това е моят човек. Заживяхме заедно на втория месец, предложи ми на седмия, а на десетия вече вдигнахме сватба, както си му е редът. Нали съм романтичка. Такава беше моята романтика – да се омъжа и да имаме деца, чийто смях да оглася нашия дом.

Още от самото начало решихме да бъдат две – момче и момиче, разбира се. Трите години опити да забременея, още повече засилиха радостта от двете чертички на теста. Бях толкова щастлива, че напук на всички стари разбирания, до една седмица цялото ми обкръжение научи хубавата новина. Започнах трескава подготовка за посрещане на бебето – четене на книги, разпитване на приятелки за това „какво се прави”, ходене по магазини и пазаруване до безкрай.  Чувствах се прекрасно. Дойде един от най-вълнуващите дни в живота ми. Вярно е, че когато видиш малкото, грозновато, сбръчкано лице и чуеш първото проплакване, те облива неописуема вълна от неистово щастие. Но това беше романтичната част. Последва година и половина тотално безсъние, още няколко години постоянно мрънкане и инат. Мъжът ми вече не съществуваше за мен. Трябваше ми само, за да ме освободи от този товар и от собственото ми безсилие. Исках да правя всякаква друга досадна работа, само и само, за да остана сама.

В крайна сметка се оказах неподготвена за дългоочаквания от мен семеен живот. Исках си стария – безгрижен и реещ се в търсене.

Но нали съм романтичка – не можех да си представя нито да се разведа, нито да оставя детето на мъжа ми, а още повече – да живея сама с мрънкането и ината. Освен това си бяхме обещали, че ще имаме момиче. И така, не е момиче, но е едно усмихнато, спокойно и благо момченце. Бяхме сигурни, че то ще ни спаси – всичките от всичко. Около това очакване дойде новината – трябва спешно да се оперира, за да живее пълноценно. Ето на това му казвам „рев”. Светът се срина върху мен. Как ще се оперира това малко телце на няколко месеца, как, къде и колко ще го срежат, как ще лежи в болница един месец, как ще го гледам цялото в системи. Всички епизоди на „Спешно отделение” се изредиха пред очите ми с цялата мъка, заседнала по лицата на героите. Консултация с втори лекар и с трети, изследвания и прегледи, къде с упойка, къде без. Все си мислех, че ще стане чудо и няма да има операция.

Но в крайна сметка решихме да се доверим. Най-мъчителните 6 часа през целия ми съзнателен живот, незнаейки какво става с малкото човече. За щастие, както се случва на романтиците, всичко мина добре. Прибрахме се. Знаех, че оттук нататък няма какво да ни събори. Щом преживяхме това, ще преживеем всичко друго.

Само дето през последната година изобщо не обръщах внимание на дълбоката кашлица, заради която не можех нито да ям, нито да спя, нито да говоря нормално. Знаех, че имам хронично заболяване, но за последните 15 години почти не бях ходила на лекар.  Тъй като не само аз не можех да спя, се принудих да го направя. Признавам си, по принцип нямам вяра на докторите. Дали заради личния ми опит, или споделения от други хора, или заради двете. Но ето, че за втори път в рамките на година, усетих, че мога да се доверя. След поредица изследвания се оказа, че заболяването е друго. Многократно си зададох въпроса, как е възможно чак на 40+ да ми поставят вярната диагноза. Но това вече не е важно. Важното е, че имам диагноза и работещо лечение.

Въпреки положителната ми нагласа, в този момент рухнах – нямах сили да се боря с каквото и да е, за когото и да е. Изведнъж не просто не ми пукаше какво става с мен, но с когото и да било друг. Исках просто да ме няма и да не виждам никого и нищо.

Плачех без причина, макар тогава да си мислех, че имам милион причини за това. Исках да усещам топлина и спокойствие, а нямах никаква представа къде да ги открия. Споделях с мъжа ми, с приятели и роднини, че ми е зле, но никой не ме разбираше. Как е възможно да не се чувствам щастлива с две прекрасни деца и мъж, който много ме обича? Не знаех какво се случва с мен. И нямаше как да разбера, докато случайно не попаднах на една статия, в която жена споделя за своята среща с депресията и тогава се разпознах. Все едно бях в нейните обувки или по-скоро тя беше в моите. Депресията се беше настанила при мен за цели 6 години, но аз не си давах сметка, че имам такъв неканен гост, нито пък как да го прогоня.

Наложи се да вляза в болница. И това беше началото на моето спасение. След 10 дни наспиване и група хора, грижещи се за моето здраве, светът изглеждаше различен, сияен и вдъхновяващ. И за да бъде всичко още по-пълно, в този момент се появи то – влюбването, което съм чакала цял живот. С приятния гъдел в стомаха, с трепетното нетърпение да го видя, с подготовката наум какво да му кажа и как ще изглеждам, с блясъка в очите ми, който ме разхубавява.  Беше като събуждане от зимен сън. Дори съвсем забравих, че съм романтичка, а романтиците не изневеряват дори в мислите си.

В този момент усещах само че, ако спра моя полет към невъзможната любов, ще падна безпомощна и никога няма да мога да стана. Затова я прегърнах с цялото си същество, с тяло и душа, изпълнена със светлина и топлина. И не съжалявам, защото знам, че се появи в точното време на точното място. Тя изпълни своята мисия. Даде ми крилете, с които да намеря посоката към себе си.

Предстои ми още дълъг път, но това е едно начало, изпълнено с надежда и осъзната любов към двете деца и съпруга ми, и мен самата.

Нали така се случва на романтиците?

Автор: Ела

Източник: parentland.bg