Забелязали ли сте нещо общо в това как жените общуваме помежду си? Независимо, дали излизаме по женски с приятелките, или се срещаме с баба, майка или няколко други жени от рода. Да, темите може да са многостранни – от новия маникюр, през връзките или плановете ни, но винаги се стига до един непрекъснат обмен на истории.

Мъжът ми често ми е казвал: „Не мога да ви разбера вас жените, как винаги за каквото и да се заговорите, все стигате до раждания, смърт, разказвате за инциденти, болести, нищите до безкрай. Стига с тази драма, говорете си някакви жизнерадостни неща!” Как да му обясня, че не желая да говоря с часове за СПА и маникюр, защото на света има толкова много важно и поучително за споделяне, че времето все не стига.

Онзи ден, спонтанно стана, излизахме по женски с три приятелки – пак същото. След като обсъдихме общите познати и влязохме в час една с друга – как върви животът с две думи – пак стигнахме до: ражданията на две от нас, историята на жената в моята стая в родилното, сестрата на другата приятелка пък какво й разказала и така нататък, докато вече не можехме да различаваме главните действащи лица и всичко стана една огромна женска история. Замислих се, защо винаги се получава така?

Нека не го бъркаме с клюката и интригата. Клюкарстването е да разнасяш история, за която не знаеш, дали е истина изобщо, с цел да привличаш вниманието на слушателите и да даваш морални оценки. Интригата също често се приписва на женския пол. Това вече е злонамерени думи, действия, с цел да злепоставиш или навредиш на някой лично.

Не тука не става дума за това. По- скоро е някакъв нескончаем обмен на житейски истории, вибрации от една и съща честота. Търсят се връзки в едни събития, обясняват се други, логиката се разкрива и те се навързват. Така светът става по- разбираем, по- уютен и по- смислен. Сякаш се убеждаваме една друга, колко силна е жената, нейният дух. Животът е толкова изобретателен във всичко, което ни поднася, че сякаш това нескончаемо споделяне ни подготвя за всичко, което може да се случи.

Начинът, по който се подреждат събитията в живота на една сякаш повтарят модел в живота на друга – да, винаги ще има раждане, смърт, раздяла, любов, синовен дълг, майчин инстинкт, но дали сме подготвени за тях вътрешно по начина, по който го демонстрираме външно? Тази прословута женска сила се черпи именно от споделянето помежду ни, успокоението, което ни дава.

Ще си обясняваме магиите, билкарството, свръхестественото, леенето на куршум, урочасването, силата на светената вода. Приемаме ги с не по- малка сериозност, отколкото работата или грижата за болното си дете – това е част от женското ни начало и му дава сила. Нуждата да споделяме ни обвързва толкова силно, че вече не можеш да кажеш къде започва твоята история и къде завършва чуждата – сякаш всяка история може да се е случила на всеки.

А семейните истории? Случвало ли ви се е да се съберете някои жени от семейството – лели, баби, малки и големи, далечни и близки и да започнете да нищите родовата история? Коя през еди коя си година какво направила, пък мъжът й и той какво сторил и така до безкрай. Всяка може да се включи по всяко време, даже да плете или да шие, да бели пипер за салатата или някаква друга машинална дейност, която избистря мислите. Това са едни от най- безценните семейни моменти, които обвързват жените по- силно от всичко друго.

Обменът на истории сякаш утвърждава женската мъдрост в един глобален план. Историите, които се разменят са от ежедневието, но винаги са от Живота. В тях откриваме истини и дозата мъдрост, която в това общуване е разменната монета. Нима като разказваме за раждане и смърт, за нещастни случаи и щастливи развръзки, не утвърждаваме кръговрата на Живота, неговата цялост и неизменност. Колко малко пионки сме ние в една голяма игра, в нечий глобален план, в която роля има нещо едновременно трагично, но и величествено.

С тази разменна монета, мъдростта, с която плащаме за всяка следваща история всъщност се трупа богатството на жената, едно вечно знание, което се предава от млади на стари, от опитни на неопитни. За да знаят, за да помнят и сами да станат проводник на древното женско познание.

Затова, колкото и да е натоварен деня ни, грижите, работата, това препускане по задачи, не бива, нещо повече – жизнено необходимо е, да се срещаме по женски. Да бъбрим и за маникюр, но и да обменяме, споделям, съветваме. Да влизаме във връзка с интуицията си и да показваме, че тя работи. Събирането по женски е ритуал, който много жени преди нас, столетия назад са извършвали, за да обединяват женската си същност в едно познание, което крепи света на раменете си.

Източник: http://www.hera.bg