Вървях по претъпканите улици на „Витошка”, забързана към малкото магазинче за цигари и алкохол на „Съборна”. Пушеше ми се. Много. Бяха ме ядосали в офиса и нямах търпение да си дръпна малко успокоение. Не забелязвах хората, които крачеха покрай мен, не си гледах в краката, за да избегна плаващите плочки, които карат маратонките ми да приличат на малко езерце и да цвърчат досадно, бях устремена към целта.
Най-сетне стигнах. Има двама души пред мен. Чакането на опашката ме изнервя. Тропам с крак и си чакам реда, искам да си взема цигарите и да се махна, да седна на някоя пейка и да се успокоя. Имам нужда от това, приличам на нервен тинейджър, на който са му забранили да играе God of war. Да, момичето пред мен най-накрая си взе кафето след като 3 минути се разправя с продавачката, дали да е с мляко или без, с кафява или бяла захар. Давам 5 лева на рошавата, но усмихната лелка, която ме гледа през малкото прозорче на магазина. Голяма рядкост е да видиш усмихната продавачка, сигурно денят й е хубав, взела е заплата и ще зарадва семейството си.
Грабвам цигарите и се запътвам към най-близката пейка, като избягвам чевръсто ромките, които ме гонят, за да ми гледат на ръка и да ми кажат, че ще срещна любовта. Дали някой им се връзва…не ми пука. Продължавам. Избирам си пейка до хотел „Рила”, тя е моето място, на което ще получа малко уединение. Сядам и бързо разкъсвам станиола на цигарите. Вадя си една, но ми я няма запалката. Ровя като луда в чантата и се чудя защо никога не я подреждам. Ето я. Най-сетне си паля цигарата, дърпам и се отпускам на облегалката, сигурно приличам на наркоманка, чакала цял ден дозата. Мисля си, че трябва да се върна в офиса и да се опитам да не убия колежката до края на работния ден. Не ме мислете за луд агресор, тя просто е нетърпима. Затрупани сме от работа, цял ден я чакам да въведе едни фактури, за да мога да завърша отчета, който шефът чака от сутринта, а тя виси във Фейсбук и слуша поп фолк.
Изведнъж от мислите ми ме изважда прегърбена жена с къса бяла коса и набръчкано лице. Моли ме за цигара и 5 минути внимание. Давам й цигара, но за разговор нямам време. Отрязвам я с отговора, че трябва да се върна на работа. Тя ме поглежда с тъжните си очи и ме пита: „Можете ли да ми отделите една цигара време?”. Трябва да се връщам, но тези сини очи ме карат да се чувствам длъжна да остана. Нервността ми е изчезнала. Оставам.
Жената изглежда на около 70 години, дрехите и са стари и дрипави. Разказва ми, че не иска подаяние. Не търси милост и пари от хората. Иска само за малко да поговори с някого, самотна е. Разказва ми, че е била инженер и заедно с мъжа й имали апартамент в „Хаджи Димитър”. Когато той починал, дъщеря й я изгонила от апартамента, за да живее там с новия си мъж – бивш затворник. Така баба Тонка останала на улицата. Няма дом, животът й се побира в малко евтино сакче с надпис „Adidas”. Взима 170 лева пенсия, има диабет и за да изкара за насъщния събира кашони и пластмасови бутилки. Спи в метрото, докато не събере някой лев, с който да замине за Кюстендил при своя приятелка-вдовица, при която да живее.
След разказа й едва се спирам да не заплача с пълно гърло, а тя се усмихва като малко дете. Щастлива е, че някой я е изслушал. Господи, колко малко й трябва на тази клета жена. Допушваме и вторите си цигари и тя става и ми казва: „Извинявай, че изгубих част от времето ти, знам че е ценно. Благодаря, че поговори с мен. Ние старите хора имаме нужда от малко внимание. Не забравяй родителите си, баба си и дядо си, обичай ги и говори с тях”. И си тръгна.
Седях на пейката и мислех, колко отвратителен беше денят ми, изпълнен с нерви заради колежката в офиса и несвършената работа, а баба Тонка беше усмихната и спокойна. Въпреки че на главата й са се стоварили куп мъки.
Тази опърпана жена, с вид на стара банкнота, но с усмивка искрена и чиста като на дете, ми помогна да мисля по-положително и да не се ядосвам за малките неща. Но най-важният урок, който тя ми даде е да не забравям, да показвам на близките си, че ги обичам.
Автор: Мадлен Шишманова
Източник: http://www.gnezdoto.net
