Той я ухажва с дни, седмици и месеци. Прави неща, които не му е и хрумвало, че може да извърши – купува билети за опера, бере цветя от двора на съседите и следи модата на вратовръзките, за да я очарова. Тя е надменно безразлична. През повечето време е хладна, а когато благоволи да му се усмихне, той е на седмото небе. Абе, почти като по Дюма.

След време тя решава, че жестокостта й се е сломила, отваря сърцето и дома си за него, приема го изцяло, разкрива малките си тайни, въобще прави точно това, за което той толкова време е молил. Точно тогава настъпва необратима промяна. Той се дистанцира, уморява, отегчава, отдръпва.

Тя страда, той нехае.

Накрая тя решава, че това е под достойнството й, и макар да я боли, се скрива. Опитва се да си уреди живота както е бил преди – подреден, с отмерени и строго контролирани дози мъжко присъствие, само когато тя пожелае. Логично е това да удовлетвори и него, нали?

Но за каква логика става дума? Той се втурва с нов жар да я гони, ухажва с дни, седмици и месеци. Кой беше казал, че мъжете са пълни с хладен разум за разлика от жените, които се уповавали само и единствено на горещите си емоции? Аз лично не вниквам в разума на гореописаната ситуация. Или

това с мъжката логика е пълен мит,

или логика означава нещо друго, напълно различно от учебникарските ми спомени.

Все едно. Аз отказвам да разбера мъжете. С удоволствие бих се опитала да вляза в техния ритъм на мисълта, но ритъм няма, има хаос.

Излиза, че ние, жените, сме достатъчно хубави, умни, поддържани, находчиви, деликатни, невероятни, но само когато сме недостижими. Отблизо всяко подобно качество се превръща в недостатък. Красотата става натрапчива претенциозност и параноичен стремеж към мумифициране. Интелигентността се превръща в злобен сарказъм, съчетан с дребнава женска хитрост и с нищо незаслужена интуиция. Пословичната ни сърдечна щедрост метаморфозира в излишно харчене на пари, прекалена сълзливост и ненужни връзки със съмнителни приятели. Въобще, угодия няма. А пък после разправят, че ние сме били непостоянни.

Вярно е, че при задълбочаване на всяка връзка настъпват неминуеми промени. Дантеленото изрязано еротично боди набързо се заменя с посивели от пране раздърпани гащи, които висват по радиаторите из цялата къща, но това е то истинският живот. За сведение – дантеленото изрязано еротично боди е неудобно точно колкото мъжки прашки. И всъщност в някогашните си дитирамби той никога не е споменавал, че под „естествен сексапил“ разбира тя да се разхожда из апартамента в минижуп, на високи токчета и с направена коса. Да не забравяме, че същевременно трябва да докарва добър доход, да върти къщата, да изслушва мъките му, да се радва на лигавите му приятелчета,

да не мърмори, а само да се усмихва, усмихва, усмихва…

А ние, с изгубените илюзии, какво да кажем? Но тук не става въпрос за тежките задължения, които ни се вменяват някак по принцип. Иде реч за непостоянните мъжки чувства. За вечния им пубертет, от който преминават направо в критическа възраст без никакъв плавен преход. Това е комплекс за малоценност, характерен за цял един пол, или умопомрачителна романтика.

Така или иначе, влизаме в сферата на психоанализата, а животът на никоя жена не заслужава да бъде отдаден на анализ. Има далеч по-приятни неща за осмисляне на времето.

Аз обаче имам обяснение. Най-големият проблем за всеки мъж е усещането за загуба. Мисълта, че тя е с друг. Че не е изстискал всичко от връзката си с нея. Толкова е плоско, че граничи със сапунен сериал. Гроздето е кисело само ако е достъпно, иначе е един вид амброзия, вкусвана все от някой друг. Следователно трябва да се поддържа постоянно нестихващо чувство за преходност. Само това е в състояние да сложи край на терора, Вероятно има и друго решение, по-честно, но още не съм го открила. Та значи важно е напрежението, което трябва да гори като прословутото клише за семейното огнище. Ако тя продължава да се грижи за себе си дори когато заживее с него, в малкия му мозък това вече е съмнително. Значи тя си пази резервен вариант. Никога не трябва да се говори за това, важното е усещането. В крайна сметка фактът, че се радвам и на чуждо освен на съпружеското ми внимание,

не може да ме накара да се чувствам виновна,

но него задължително ще го направи предпазлив и внимателен. Дали не ми е съвестно? Дали не изпитвам поне мъничко жал към тези слабохарактерни същества? Мъчно ми е, разбира се. Почти толкова, колкото ми беше мъчно за себе си, когато хипнотизирах телефона в дългите вечери на очакване. Почти.

Всичко това има значение, само ако се опитвате да живеете със средностатистически мъж, който няма никаква яснота какво точно иска от живота. Да разпрострем заразата на неувереността до 90 % от мъжкото население на земята. Останалите 10 % са някакви скрити скъпоценности, които обикновено отдавна са щастливо обвързани със своите половинки и са слепи за опитите да им привлечем вниманието. Въпреки че не е здравословно да надценяваме мъжката природа, пък и цифрите са само хипотетични, а не математически точни. Напълно възможно е горните 10 % да са само резултат за безпочвено оптимистичната ми натура.