Има такива хора, внимавайте да не ги изпуснете.
Те идват в живота ти без предупреждение и често тогава, когато не си готов за тях. Като фар. Като ориентир. Като стимул.
Те повече знаят, повече умеят, по-добре усещат връзката си с Космоса, по-добре разбират себе си и се отнасят към околния свят с доброта. Те създават с теб отношения. Не може да се каже, че ти си започнал съзнателно отношения с човек, чието ниво ти идва малко високо. По-скоро твоят дух и дълбинната ти същност имат нужда от помощ, от израстване, от осъзнаване на себе си и случващото се. И викат за помощ някого, който може да помогне…
И човекът-шанс идва. А тъй като във Вселената няма друг механизъм освен любовта, то между хората се създава спойка. От двамата единият ще е с едно (а може и повече) ниво по-ниско в развитието си, а другият ще тегли нагоре старателно този, когото си мисли че обича.
Човекът-шанс разбира другите механизми, вижда реалността по-дълбоко и по-фино, картината на мирозданието се открива пред него по-пълно и многопластово. Той знае, че любовта е равноценност. Едно ниво. Всичко останало е болно и мъчително. Затова дорисува, доизмисля и доизгражда нещо в другия човек, което досега той е нямал. Иска де избегне дисбаланса. Спешно се нуждае от някого със същото ниво, а хармонията в отношенията със сегашният му избраник липсва. Роденият да лети, не може да пълзи.
Парадоксът е, че призовалият за помощ в духовния свят не си спомня това на ниво земна личност. И егото му се вдига на борба. За автономия. За защита на неговите ценности, за отстояване на комфорта си. За натрапване на тези ценности на този, който вече ги е надраснал. Така егото заглушава истината за своята несъстоятелност. Окриленият от новите събития човек би могъл да литне в простора, да осъзнае много от битието, да разгадае себе си, да се издигне високо… Но старото държи здраво.
Ако егото не беше толкова активно и не създаваше проблеми там, където ги няма, ако не заглушаваше нашия собствен истински вътрешен глас, ние щяхме да разберем, че Вселената дава подобни шансове рядко.
Идва този, от когото можем да се поучим и да вървим след него, нежно и с любов. Но обикновено това не се случва. Егото крещи: „Ние си знаем какво да правим, от вън нищо не ни трябва. Ако нещо ни е нужно, това е съществуването ни малко да се разкраси, но на нивото на което сме сега, не ни трябва израстване.”. И колкото по-стръмни са стъпалата между човека-шанс и този, на когото е изпратен да помага, толкова по-силни са съпротивляващите се крясъци на егото.
Помагащата душа започва да страда. Мачкат я, тъпчат я в рамки, в които тя не може не само да съществува щастливо, а изобщо да съществува – това не са нейните ниво и среда. А тъй като този човек вече добре умее да чува себе си, започва вътрешен конфликт: да бъде себе си или да запази отношенията.
Ако запази отношенията – изпада в дълбока емоционална зависимост. Единият непрекъснато ще бъде притискан от другия, защото го превъзхожда по много параметри и ще се спуска на по-ниското ниво. Другият ще усеща своята непълноценност и ще отмъщава заради нея. Той също страда: върху него също се упражнява насилие – теглят го натам, на където не му се ходи. Тежък, мъчителен път, чийто финал е предначертан…
Няма рецепти за тези случаи.
Всеки сам нарежда пъзела на живота и духовното си развитие. Но съм сигурна, че търпиш своего рода наказание, ако се отстъпиш от своята същност. Ако пребиваваш на този свят напълно осъзнат – кой си и за какво си тук – това е щастие или ще доведе до щастие. Може би не веднага, не в тази секунда…
Трябва само мъничко да се изчака…душата от твоето ниво или душата-шанс, ако си готов за него…
Лилия Ахремчик
