В “Малкият принц” се казва, че “езикът е източникът на всички недоразумения.” Това е много мъдра фраза, ако вземем предвид, че не е лесно да преобразуваме мислите си в думи и да ги изразим по начин, по който отсрещният да разбере.

Всъщност нашите послания никога не се разбират 100%. Ако някой каже, например, “Влюбен съм”, това се отнасят до реалност, която е много трудна за разбиране от друг човек.

“Влюбен съм” може да значи, че се вълнуваме от оформилата се много близка връзка с партньора ни, или просто, че се чувстваме много привлечени от някого. Нужно е да познаваме някой много добре, за да разберем какво има предвид, когато казва “Влюбен съм”.
“Без значение какво мислиш, най-добре да го кажеш с правилните думи.” — Уилям Шекспир

От друга страна, думите не са единственият източник на комуникация, защото те са съпроводени от нагласи, жестове и пози. Можем да кажем нещо с езика си и нещо съвсем различно с тона, погледа и общото ни отношение. По този начин, научаването как да комуникираме нашите мисли е истинска форма на изкуството.
Какво казваме…

Най-голямото предизвикателство, пред което сме изправени, когато става въпрос за комуникация, възниква, когато говорим за вътрешния си свят. Особено за нашите чувства, емоции или възприятия. Освен факта, че не е лесно да поставим всичко това в думи, не е възможно да пренебрегнем отговора, който очакваме от нашия слушател. Когато говорим за нещо, ние винаги вземаме под внимание реакцията, която произвеждаме в слушателя.

Ние не комуникираме единствено, за да предаваме информация, а вместо това се стремим главно да окажем ефект върху нашите слушатели. Искаме да ни вярват, да ни се възхищават, да бъдем утвърдени (валидирани) и разбрани.

Но понякога се стремим да накараме другите се страхуват от нас или да ни се подчиняват. Искаме да се наложим или да нараним. Понякога осъзнаваме това, друг път не. Колкото и странно да изглежда, понякога нашата цел е да създадем объркване — т.е. не да бъдем разбрани, а по-скоро да спрат да ни разбират.
Какво стои зад онова, което казваме?

Намерението определя същността на всяко послание. Можем да направим комплимент на някого, за да отчетем добродетелите му, но можем да сторим това и по друга причина – да го направим по-уязвим за определен вид манипулация, която искаме да включим в играта.

Това намерение обаче много пъти не е ясно дори за самите нас. Смятаме, че нашата цел е “да накараме някой да разбере грешката си”, но не сме обмислили възможността той да е прав.
Смятаме, че целта е да се отървем от емоционалната болка, изливайки суровите си чувства, но пренебрегваме факта, че много дълбоко това, което наистина търсим, е състрадание и утвърждение. И ако не ги получим, сме сигурни, че не разбират нито дума от това, което казваме.
Отвъд думите на онова, което казваме

Човешката комуникация е сложен процес, в който пристъства известен фактор грешка. Тя не зависи само от думите, които използваме, за да казваме нещата (въпреки че те са много важни), но и от безбройните външни фактори.

Трябва да вземем предвид момента, мястото и слушателя. Но преди всичко трябва да положим големи усилия да се уверим, че наистина казваме това, което искаме да кажем. Човешките същества постоянно комуникират. С изразите на лицето, начина, по който се обличаме, начина, по който ходим, погледа ни и по много други начини.
Голяма част от нашите послания се освобождават несъзнателно. Когато казваме, че някой ни прави лошо впечатление, това е така, защото той е съобщил със своите жестове и нагласи, че очевидно не е надежден. Същото важи и за обратния случай. Нещата, които съобщаваме за себе си непрекъснато, са прецедент от създаването на конструктивни, разрушителни или неутрални връзки.
Комуникация чрез привързаност

Що се отнася до важните и значими връзки в нашия живот, темата за комуникацията става още по-релевантна. Близките връзки са изпълнени с комуникативни елементи. Думи, мълчание, взиране – всичко има смисъл.

Тогава става по-важно от всякога да създадем механизми, чрез които посланията да могат да протичат по здравословен начин. За да се постигне това, е важно да се изкоренят някои комуникационни навици и да се възпитават други.

По същество е важно да се научим как да общуваме с привързаност; да имаме предвид онова, което чувстваме, толкова ясно, колкото е възможно и да избягваме катастрофалния навик да го приписваме на другия. Как да знаем какво чувства другия, ако всъщност не сме съвсем наясно какво самите ние чувстваме вътре в себе си?

Агресивната комуникация винаги оставя дълбоки рани. Единствените спътници на гнева трябва да са мтлчанието и паузите. В противен случай, вероятно ще пренебрегнете онова, което наистина искате да кажете.

Добрата комуникация изисква спокойствие и уместност. Намирайте подходящото време, място и настроение, когато искате да изясните трудни въпроси. Позволете на вашата привързаност да тече спонтанно, когато сте спокойни и отворени към другите.

Всъщност това, което пречи на нашата комуникация, не е онова, което казваме, а как го казваме. А това, което обогатява една значима връзка, е деликатността да изберем най-добрите начини да кажем на себе си и на другите какво мислим и чувстваме.

Редактор: Елиза Трайкова

Източник: exploringyourmind.com