Осезанието и усещането за допир – тези две страни на една и съща способност – се формират още в началния стадий на ембрионалното развитие. Докато зародишът е в матката и плува като в безтегловност в околоплодните води, непрекъснато се допира до тази ограничителна ципа, докосва и бива докосван. Това е началото на едно бавно нарастващо себеусещане. Първите вътрешни картини, които възникват въз основа на този опит, са тактилни модели. Ембрионът опознава сам себе си посредством хиляди и хиляди сензори по своята кожа. И макар обективно да се опира в граници, които заключват неговия свят, той живее в ненарушима цялост: светът и той са едно, а животът е контакт, допир. В този свят на безтегловност цари съвършена защитеност, сигурност, нормалност. Всичко е наред, не съществуват съмнения, защото още няма мислене, което да поражда тези понятия и чрез тях да прави разлика между Аза и външния свят.

Да докосваш и да бъдеш докосван – това е изконен опит на всеки човек, определящ за целия му живот. По време на раждането, когато бебето напуска своя защитен свят, след фазата на преминаване през теснина то изживява невероятна, волна широта. Този момент съдържа нещо освобождаващо (защото теснината на родилния канал поражда огромни страхове), но същевременно и нещо плашещо, защото онази защитеност извън времето и пространството е изчезнала веднъж завинаги. В този момент, както сочи опитът и както доказват научните изследвания, е от огромно значение да се установи час по-скоро физически контакт между майката и детето, тоест състояние, което да напомня за обичайната закътана сигурност, която детето внезапно е загубило.

„Когато усети тялото на майка си, когато намери гърдите й като източник на храна и бъде поето от любещи ръце, новороденото бързо преодолява шока от студения, чужд свят и се изпълва с доверие“, пише опитната акушерка Маргарита Клайн в немско специализирано списание. Ако обаче този контакт липсва, кърмачето реагира с остри стресови симптоми, които скоро се превръщат в хронични, особено ако външната несигурност продължи по-дълго време.

При недоносените деца

ситуацията е особено драматична – те са принудени да напуснат сигурността на един топъл свят, света на докосването и нежното люлеещо движение, още преди да са се развили дотолкова, че да са в състояние да понесат шока от промяната. Вместо това те прекарват следващите седмици или дори месеци в една машина, в кувьоза, вероятно най-самотното място на света. Затрогващо е да наблюдаваш в отделението за недоносени деца как майките се опитват да заместят на децата си загубеното чувство за пълна сигурност, как предпазливо докосват с пръст миниатюрното бебенце в кувьоза – една почти библейска картина. Медицинските сестри наблюдават как всеки път се променят физическите параметри на недоносените, които се измерват непрекъснато. Отделенията за преждевременно родени деца са приравнени към интензивните отделения, но въпреки това днес родителите почти в цяла Германия имат денонощно възможността да останат във физически контакт със своите рожби.

Многобройни изследвания доказват колко е важен този контакт – това са предимно опити с животни, които обаче могат да се отнесат и към човека.

При едно изследване (макар и съмнително в етичен аспект) на новородени маймунки били предложени две „ерзац-майки“. Едната представлявала твърда и студена метална конструкция, която обаче давала мляко, другата била макет, покрит с мека козина.

Маймунските бебета се вкопчвали

отчаяно в меката космата фигура и я напускали съвсем за кратко, колкото да се набозаят от металната. През повечето време те оставали в тесен контакт с мнимата си майка закрилница. Близостта, която изпитвали, се оказвала толкова важна за тях, колкото и приемането на храна, а може би дори и по-важна.

До подобно заключение стигат и изследователите, които експериментират с новородени плъхове – достатъчно хранени, ала почти лишени от гальовно докосване, те спират да растат, дори скоро умират.

Тези примери от изследователската практика имат огромно значение за медицината. Те доказват следното: очевидно докосването във всяко отношение лекува и удължава живота! Лекарката Ева Райх, дъщеря на психоаналитика Вилхелм Райх, ученик на Фройд, която разработва специален масаж за бебета! (така наречения пеперуден масаж), обобщава тези схващания: |

Само едно докосване е в състояние да ни сглоби от глава до пети, да накара счупените части на нашата жизнена енергия да потекат отново, преодолявайки бариерите.

Как по-точно влияе докосването върху единната мрежа тяло-душа, какви инструменти, участващи в концерта на интерме- диаторите и на нервните импулси, получават особени дразнения – няма да навлизаме в детайли по тези въпроси. Изглежда докосването придава по-голяма мощ на цялостното „звучене на оркестъра“. То влияе върху хармонията, премахва дисонансите и така подобрява красотата на мелодията.

Но тази метафора показва само, че целебното докосване отново обединява това, което е било на път да се разпадне, че то следователно действа на фундаментално, а не на специфично ниво. То стимулира цялото, кара ума да си припомни своето най-ранно усещане за пълно единение, с което дава на мрежата тяло-душа възможност да уравновеси смущенията и да възстанови загубеното съзвучие, кохерентността. Това е голямата разлика с традиционната медицина – тя би се опитала да спаси концерта, като поправи отделни инструменти или замени едни музиканти с други, с надеждата, че подобна намеса или поредица от намеси, тясно свързани една с друга, ще вдъхнат нов живот на музиката.

Казано на езика на невробиологията, мануалната терапия може да прекъсне „стресовата ос“, за която вече стана дума, и да предизвика отговор под формата на отпускане. Тук говорим за основополагащите системни кръгове, за едно всеобхватно ниво. Но към това се прибавя още един ефект: когато кожата усети контакта с човешката длан, в долните й слоеве протичат биохимични реакции. При експерименти в университета на Ню Йорк учените докосвали тъканни проби с леки ритмични движения. Скоро констатирали в пробите наличието на азотен моноксид, една субстанция, която действа и като интермедиатор – тя подобрява кръвообращението, което предизвиква у човека

усещане за топлина,

както споделят много от пациентите по време на сеансите при енерготерапевт. Освен това азотният моноксид има противовъзпалителен ефект – доказателство, че необичайно бързото изцеление на пациентката Ясмин Юсефи вероятно е било подпомогнато и от локални фактори.

Тези тестове, направени в Ню Йорк, се споменават само покрай публикациите във връзка с друго изследване, но вероятно ще дадат импулс за по-задълбочени експерименти. В случай че резултатите бъдат потвърдени в по-големи мащаби, това може да се окаже първото доказателство за специфичното въздействие на този древен лечителски метод. Погрешно би било обаче да се концентрираме изцяло само върху непосредствения ефект, когато говорим за изцелителното докосване. Очевидно мрежата като цяло започва да вибрира, тоест докосването влияе върху цялото, а не само върху една негова част.

Наистина изглежда възможно чрез докосването да се достигне и до по-дълбоки нива на мозъка. От една страна, възприетите сигнали се изпращат към мозъчната кора, към сензорния кортекс – онзи континент, който чрез възприемането на докосването създава чувството за физически и същевременно за пространствени граници. От друга страна, тези сигнали влизат в контакт с първични части на мозъка, където влияят върху чувствата и поведението, а също и върху физиологичните процеси, тоест те стимулират най-дълбоките вътрешни картини, които бдят над здравето ни.

Откъс от книгата „Тайната на изцелението“ на Йоаким Фаулщих. Още книги от Сиела ето тук