МИСТЕРИЯТА НА ЖИВОТА Е РЕАЛНА

Дийпак Чопра

Първа глава от книгата на Дийпак Чопра „Книгата на тайните”

Животът, който познавате, е тънък пласт от събития, прикриващ една по-дълбока реалност. В нея вие сте част от всяко събитие, което се случва сега, случило се е или ще се случи някога. В тази дълбока реалност вие знаете напълно ясно кой сте и каква е целта ви. Там няма объркване или конфликт с който и да е друг човек на земята. Смисълът на живота ви е да подпомагате Творението да се разгръща и умножава. Когато погледнете себе си, да виждате само любов.

Но мистерията на живота не е измежду тези неща. Тя е в начина, по който можем да ги изкараме на повърхността. Ако някой поиска да му докажа, че съ­ществува мистерия на живота, най-простото доказа­телство би било дори това огромно разделяне между дълбоката реалност и ежедневното съществуване. Откакто сме се родили, ние непрестанно получаваме знаци, че в нас съществува друг свят. Не ви ли се е случвало да се удивите? Подобни мигове могат да се преживеят, когато слушате прекрасна музика или при вида на някоя природна хубост, която предизвиква тръпки по гърба ви. А може да сте погледнали с ъгъл­чето на окото си към нещо познато – утринното слънце, разлюляно от вятъра дърво, лицето на някого, когото обичате, докато спи — и в този миг да сте разбрали, че животът е нещо повече от това, което изг­лежда.

Многобройни знаци за това са белязали пътя ви, само за да ги пренебрегнете, тъй като не са били съвсем явни. Срещал съм страшно много хора, чието ду­ховно начало не е било скорошно или забавно: като деца може да са видели как душата на баба им си отива в мига на смъртта й, да са съзирали как създания от светлина ги заобикалят на рождения им ден, да са пътували извън физическите си тела или да са срещ­нали на връщане от училище някой от любимите си роднини в коридора, макар този човек в същия мо­мент да е загинал при ужасна автомобилна катастрофа. (Един мъж например ми каза, че през първите десет години от живота си бил в „мехур” и пътувал с него високо над града, надалеч към непознати страни.) Милиони хора – това не е преувеличение, а дан­ни от публични анкети – са се виждали от време на време, облени в прозрачна бяла светлина. Или са чували глас, за който са знаели, че е на Бог. Или пък са имали невидими закрилници в детството си, тайни приятели, които са ги пазили, докато спят.

Най-накрая ми се изясни, че повечето хора са преживявали подобни неща – истински мистични пътувания в реалността, отделена от нашата с тънкия воал на неверието. Да повдигнеш воала, означава да проме­ниш собствените си възприятия. Това е много лична и напълно субективна, но съвсем истинска промяна.

Откъде бихте започнали да разгадавате мистерия, която съществува навсякъде, но кой знае защо никога не ви се изяснява напълно? Велик детектив като Шерлок Холмс би започнал търсенето от една елементарна дедукция: Нещо непознато иска да бъде опознато. Мистерия, която не иска да бъде разгадана, просто ще се отдалечава, колкото повече се приближавате към нея. Мистерията на живота не действа по този начин: нейните тайни ви се разкриват веднага, ако знаете къде да търсите. Но къде наистина?

Мъдростта на тялото е добър начин за навлизане в скритите измерения на живота, защото макар и на­пълно невидима, тя е неоспоримо реална – факт, който медицинските изследователи започнаха да приемат в средата на 80-те години на XX век. Предишното мнение беше, че капацитетът за интелигентност на мозъка е уникален. Но после следи от подобна инте­лигентност започнаха да се откриват в имунната сис­тема, а след това – и в отделителната. И в двете се наблюдават специални молекули-пратеници, които циркулират през всеки орган, носят информация от и към мозъка, но имат и самостоятелно действие. Левкоцитите, които могат да различат вражеска бактерия-нашественик от безвредния цветен прашец, пра­вят разумен избор, независимо че се носят в кръвта, далеч от мозъка.

Преди десет години щеше да бъде абсурдно да гово­рим, че вътрешностите могат да бъдат разумни. От­давна се знае, че вътрешността на храносмилателния тракт е осеяна с хиляди нервни окончания, но те бяха смятани за далечни постове на нервната система – на­чин да се поддържа връзка с нисшия процес на извли­чане на хранителни вещества от храната. Сега се оказ­ва, че вътрешностите изобщо не са толкова ниско развити. Разпръснатите из тях нервни клетки оформят добре построена система за реакция на външни съби­тия – като неприятна забележка в службата, някаква заплаха, смърт в семейството. Реакциите на стомаха са толкова надеждни, колкото и мислите в мозъка, и почти толкова сложни. Клетките на дебелото ви чер­во, на черния дроб и стомаха също мислят, но не с вербалния език на мозъка. Онова, което хората нари­чат „червата ми се обръщат”, се оказва само намек за сложния разум, който е в основата на работата на милиарди клетки.

Със стремителната революция на медицината уче­ните пристъпиха в едно скрито измерение, за чието съществуване никой не бе подозирал. Клетките са мислили милиони години повече от нас. Всъщност тяхната мъдрост, по-древна от тази на мозъчната кора, може би е най-добрият модел на единственото по-древно от тях нещо – космоса. Може би вселената също е мислила повече от нас. Независимо къде ще погледна, усещам какво се опитва да постигне космическата мъдрост. То е до голяма степен същото като онова, което аз искам да постигна — да раста, да се развивам и да творя. Разликата е само, че тялото ми си сътруд­ничи по-добре със вселената, отколкото самият аз.

Клетките безпроблемно участват в мистерията на живота. Те притежават мъдростта на пълната страст и себеотдайност. Затова да видим дали можем да свър­жем качествата на телесната мъдрост със скритите измерения, които искаме да открием.

МЪДРОСТТА, КОЯТО ВЕЧЕ ИЗЖИВЯВАТЕ

ИДЕНТИФИЦИРАНЕ С МЪДРОСТТА НА ТЯЛОТО

1. Вие имате по-висша цел.

2. Вие сте в единство с целия живот.

3. Вашето съзнание винаги е отворено към промя­на. Всеки миг то усеща всичко в обкръжението ви.

4. Вие приемате всички други като равни, без да ги съдите и без предразсъдъци.

5. Вие улавяте всеки миг с подновена творческа сила, не се вкопчвате в старото и изтърканото.

6. Вашето съществуване се подчинява на ритъма на вселената. Чувствате се спокойни и обгрижени.

7. Вашата идея за ефективност е да оставите потока на живота да ви донесе онова, което ви е нужно. Силата, контролът и битката не са във вашия стил.

8. Усещате връзка с вашия източник.

9. Вие сте посветени на даването като източник на всяко изобилие.

10. Вие виждате как всичко се променя на фона на безсмъртието, включително раждането и смъртта. Онова, което не се променя, е най-реално за вас.

Нито една от тези точки не е духовен стремеж; всич­ки те са факти от ежедневното съществуване на ниво­то на вашите клетки.

По-висша цел. Всяка клетка в тялото ви е съгласна да работи за доброто на цялото; нейното индивидуално добруване идва на второ място. Ако е нужно, тя ще умре, за да защити тялото и често го прави – животът на всяка клетка е нищожна частица от нашия живот. Във всеки час измират кожни, както и имунни клет­ки, които се борят с бактериите-нашественици. Его­измът не е възможност, дори когато става дума за соб­ственото оцеляване на клетката.

Единство. Клетката е във връзка с всички други клетки. Молекули-пратеници пътуват във всички по­соки, за да уведомят и най-отдалечените части на тялото за някое желание или намерение, колкото и нищожни да са те. Изолирането или отказът от общуване не са възможни.

Осъзнаване. Клетките се адаптират всеки миг. Те остават гъвкави, за да могат да реагират на непосредствените ситуации. Не е възможно да придобият неиз­менни навици.

Приемане. Клетките се смятат за еднакво важни. Всяка функция в тялото е свързана с всички останали. Да бъдеш сам, не е възможност.

Творческа сила. Макар че всяка клетка има уни­кални функции (чернодробните клетки например мо­гат да извършват петдесет отделни функции), те се комбинират творчески. Човек може да смила храна, която не е ял досега, да мисли неща, които не е мис­лил досега, да танцува по начин, който не е виждал.

Придържането към старото поведение не е възмож­ност.

Съществуване. Клетките се подчиняват на вселенския цикъл на почивка и работа. Макар той да се проявява по много начини като промяната на хормонал­ните нива, кръвното налягане и ритъма на храносми­лането, най-явният му израз е сънят. Защо имаме нуж­да да спим си остава загадка за медицината, но ако не се възползваме от облагите на съня, настъпва пълна дисфункция. В спокойствието на бездействието зрее бъдещето на тялото. Да бъдеш маниакално активен или агресивен, не е възможност.

Ефективност. Клетките функционират с минималния възможен разход на енергия. Така например те се запасяват с необходимите им хранителни вещества и кислород, като само за три секунди ги пропускат през клетъчните си стени, и това напълно обезпечава съществуването им. Излишно поглъщане на хранителни вещества, кислород и вода е невъзможно.

Връзка. Поради общото си генетично наследство клетките знаят, че в основата си са едни и същи. Фактът, че чернодробните клетки са по-различни от сър­дечните, а мускулните от мозъчните, не отрича обща­та им идентичност, която е постоянна. Лабораторно ^: мускулна клетка може да бъде генетично трансфор­мирана в сърдечна, като се върнем обратно към об­щия им източник. Здравите клетки остават обвързани с източника, независимо колко пъти се делят. За тях да бъдат „изгнаници”, не е възможност.

Даване. Основната активност на клетките е даването, което поддържа интегритета на всички други клет­ки. Цялостното посвещаване на даването прави получаването автоматично – то е другата част от естествения цикъл. Трупането не е възможност.

Безсмъртие. Клетките се възпроизвеждат, за да предават своите знания, опит и таланти, без да отказват каквото и да било на своето потомство. Това е нещо като практическо безсмъртие – да се предадеш на смъртта във физически план, но да я победиш в нефизически. Пропуснатото поколение не е възможност.

Мисля си на какво са съгласни моите клетки. Не е ли това духовен съюз във всеки смисъл на тази дума? Първото качество – да следваш по-висша цел, е също­то като духовните качества отказване и самопожертвувателност. Даването е като да отдадеш Богу Божие­то. Безсмъртието е като вярата в живота след смъртта. Но постулатите, приети от ума, не са грижа на тялото ми. За моето тяло тези качества са просто на­чинът, по който съществува животът. Те са резултат от космическия разум, който се е себеизразявал в про­дължение на милиарди години като биология. Мисте­рията на живота е била търпелива и внимателна, до­като позволи на целия си потенциал да се прояви. Дори сега мълчаливото съгласие, което прави тялото ми едно цяло, прилича на тайна, защото привидно подобно съгласие не съществува. Над двеста и петдесет вида клетки вършат ежедневната си работа: петдесетте функции на чернодробната клетка са напълно уникални и не съвпадат със задачите на мускулните, бъбречните, сърдечните или мозъчните клетки, но би било катаст­рофално, ако дори една функция се изложи на риск. Мистерията на живота е открила начин да се прояви съвършено посредством мен.

Прегледайте отново списъка с качества и запомнете всичко, отбелязано като „не е възможност“: егоизъм, отказ от общуване, живот на изгнаник, свръхконсумация, маниакална активност, агресия и т.н. Ако клетките ни знаят, че не бива да се държат по този начин, защо ние го правим? Защо алчността да е добра за нас, а да унищожава на клетъчно ниво, което е основната грешка, допускана от раковите клетки? Защо позволяваме свръхконсумацията да доведе до епидемия от наднормено тегло, когато нашите клетки измерват до молекула колко гориво да консумират?

Ние не отричаме поведението, което бързо ще убие тялото ни. Ние предаваме мъдростта на тялото си, нещо по-лошо, пренебрегваме модела за съвършен духовен живот вътре в себе си,

Тази книга не се роди от чувството, че хората са духовно слаби и неадекватни. Тя се роди от миг на криза в моето семейство, който ме дари с нова надежда. Преди няколко години баща ми почина и това бе неочаквано за всички. Все още деен, на 81 години, той беше прекарал онзи януарски ден, наблюдавайки клетвата на новия президент на САЩ. Уморен от дългогодишната си медицинска практика като кардиолог, баща ми все още упражняваше професията си и вечерта беше обсъждал случаи на различни заболявания с група свои студенти.

Майка ми, която спеше в отделна стая поради лошото си здраве, не чула Кришан да си ляга. Но след полунощ, когато все още не можела да заспи, той се появил на вратата й по пижама — едва различим силует в мрака – и й казал, че заминава. Майка ми веднага разбрала какво иска да й каже. Той я целунал за сбогом, казал й, че я обича. После тихичко се върнал в стаята си, където се чували само нощните песни на щурците, на тропическите птици и трафикът на Делхи. Легнал си, произнесъл три пъти божието име и умрял.

Семейството ни беше обхванато от смут. С по-малкия ми брат хукнахме от САЩ към Индия, колкото можехме по-бързо, и след няколко часа, когато бяхме облекли тялото му за погребението и го бяхме обсипали с невени, го свалихме долу сред плача на жените, примесен с пеенето на химни. Скоро след това стоях над купчина пепел при горящия ехат до реката, за да изпълня задължението на най-големия син – да смачкам останките от черепа с тояга, за да прекъсна земните връзки с живота, който бе водил баща ми.

Не можех да се отърва от чувството, че той напълно е изчезнал – човекът, когото най-много съм обичал в живота си и когато не смятах, че ще изгубя толкова скоро. Но фактът, че бе умрял с такова ясно и спокой­но съзнание, помогна на всички ни да не скърбим безутешно. Макар да бях сигурен, че Кришан Чопра си е отишъл като тялото и личността, които познавах, емоциите ми не можеха да стихнат, преди да осъзная с всички подробности какво е станало с него. Мисте­рията го превръщаше от едно състояние в друго и аз осъзнах, че същата трансформация се извършва и у мен, и у всички останали. Ние съществуваме и изчез­ваме по законите на мистерията, нищо повече.

Въпреки че приемаме мистерията на живота като интимна част от самите нас, ние се държим така, ся­каш тя не съществува. Всички страдаме от това пренебрежение и още повече страдания, може би в нечу­вана степен, се задават на хоризонта. Баща ми си оти­де от един свят, потънал в обятията на мрака. Когато дойде време за вечерните новини, ще разбера, че нав­сякъде има проблеми, както винаги, а предлаганите решения изобщо няма да се доближават до мъдростта дори на една-единствена клетка. Много хора губят смелост и се оттеглят пред перспективата за толкова много страдание. Останалите приемат, че трябва да останат там, където са, и да открият нещо, което още не са открили – нова връзка, нова работа, нова рели­гия или занимание, – преди да се почувстват отново живи.

Биха ли клетките в тялото ви приели подобна пораженческа логика? Ако не се чувствате добре на мястото си, любовта, лечението и Бог ще останат завинаги извън обсега ви. След поколения живи същества, живели в хаос, готови ли сме да позволим на мистерията най-после да ни спаси? Има ли някакъв друг път?