“Всичко, което ни ужасява, се нуждае от любовта ни.” – Р.М.Рилке
Неизменно се сблъскваме с тях. Повтарящите се модели са толкова ясни и отчетливи, че когато най-сетне им обърнем внимание, ни идва да се плеснем по челото и да си кажем “Ама как не го забелязвах досега, това нещо отчаяно се опитва да ми привлече вниманието!!!”
Винаги има външен дразнител. Партньорът, колегата, шефът, или някой приятел. Или пък непознатият, който те засича на кръстовището. Провокират те по един и същи начин – с действие, жест, подигравка, с остра реплика, със забележка – и на мига предизвикват ответната реакция в теб. Настоятелно и последователно попадаш в ситуации където наблюдаваш живот, начин на мислене и действия в хора около теб, които ги тласкат към абсолютна мизерия, крайна пресметливост и съперничество които привличат енергията на нищета. И се противиш, риташ, възмущаваш, искаш да се отръскаш от тези хора като от тиня полепнала по дрехите ти. Друг пък те подиграва, опитва да ти вмени чувство за вина, въвлича те в словесни битки.
И гневът напира, раздразнителността избухва, задушаващото огнено кълбо стяга слънчевия сплит, пълзи към гърлото и стиска с всички сили. Избухваш, връзваш се, отговаряш, влизаш в играта на пинг-понг. Една и съща провокация – една и съща реакция. И така до безкрай.
Докато.. само докато стигнеш до онзи момент на осъзнаване, когато нещо ти проблясва и си казваш:
“Чакай малко, ТУК ИМА НЕЩО ЗА МЕН”
Банално наистина, всичко го знаем, но не винаги го виждаме! Но щом тези хора ме дразнят и провокират реакция в мен, значи в тази ситуация има нещо за мен! УРА! ВЪЗМОЖНОСТ! Възможност да погледна с нов поглед. Да огледам ситуацията. Да разбера какви спусъци дърпа в мен поведението на този човек отсреща, каква скрита и потайна рана и подсъзнателен модел имам, че ме засяга така силно? Може пък точно тук се крие решението на други мои (уж) големи проблеми и лични драми в които буксувам? Само ако се вгледам в повтарящата се случка и в реакцията която предизвиква тя в мен!
И тук имам възможности много! Да се вмъкна в обувките на другия и да видя света през неговите очи, да го разбера и така да го приема. Да се смиря, да намеря малкото добро в него и в ситуацията и да ги обикна! Да проследя възникващата реакция, мисли и страхове и да видя къде ме водят. Да започна да разплитам кълбото.
Досегашните ми реакции са изградили такива силни синаптични връзки, та нервната система действа като часовник. Дразнението Х предизвиква реакцията Y. Неизменно! За части от секундата! И тези/този (!*@!()§№ човек отново ме предизвиква, и отново ме вкарва в нежелани от мен ситуации и шаблони! И това ме влудява! Бесен съм! Искам да се боря, да се защитавам, да споря, да го разоблича, да го оборя, да го спра!
СТОЙ! ОГЛЕДАЙ СЕ! ТОВА Е ПОВТАРЯЩ СЕ МОДЕЛ! И той се повтаря, и ще се повтаря докато най-сетне му обърна внимание и потърся урока си в него. Докато се пресегна и взема лекарството си.
Разбери, че всяка една ситуация с която се бориш, на която се противопоставяш, която осъждаш, критикуваш, възмущаваш се, или от която бягаш – ще се връща към теб, отново и отново, с постоянство и нарастваща сила.
Днес отново имам възможност – ситуацията възниква, а аз мога да избера да реагирам по различен начин. Да огледам дразнителя, надигащата се в мен реакция… и възможността да реагирам различно. Да приема това което ме възмущава, да му дам възможност да съществува без да ме докосва, без да го критикувам и осъждам, да се усмихна на човека отсреща и да не отговарям на провокацията, да не влизам в пререкание. Какво означава да приема – мнозина си задават този въпрос и не знаят какво значи да приемеш. Това означава да дадеш позволение на ситуацията да съществува. Да зачетеш правото й на съществуване, да й позволиш да я има в пространството, без да я категоризираш и опитваш да се биеш с нея. Приемам. И колкото и да ми е трудно – да опитам да намеря хубавото, доброто нещо, да го обикна, да го осветля с вътрешната си светлина, внеса там любов. Просто защото АЗ СЪМ ЛЮБОВ.
И лека-полека негативният модел се видоизменя, избледнява, или просто вече не го забелязваме – защото сме взели от него каквото трябва. И неусетно продължаваме нататък, докато един ден се огледаме и осъзнаем, че той вече не присъства в живота ни. Онази стара болка е изцелена, още една част от ненужния товар е изхвърлен, а погледът ни – много по-ясен.
Можем го 🙂
Какво хубаво училище 🙂
Мартина
