В отговор на първия въпрос един от кандидатите посъветвал императора да си изготви подробен график на задачите за всеки час, ден и месец от годината, след което да се придържа стриктно към установената програма. Само тогава всяко нещо щяло да бъде извършено в най-добрия момент.

Друг заявил, че е невъзможно да планираш всичко предварително и че императорът трябва да загърби всички безсмислени забавления, да бъде постоянно нащрек и да реагира адекватно във всеки един момент.

Трети настоял, че императорът не може сам да мисли за всичко и да решава кой момент е най-подходящ за всяко нещо, затова трябва да свиква Съвет от мъдреци, които да го консултират по тези въпроси. Друг казал, че императорът трябва да се съветва с магьосници и гадатели.

По втория въпрос също нямало единодушие.

Един казал, че императорът трябва да се довери изцяло на управниците, друг го насърчил да разчита на свещениците и монасите, трети – на лекарите. Имало и такива, които заявили, че най-важни са военните.

Третият въпрос предизвикал същото разнообразие от отговори.

Императорът не останал доволен от получените отговори и не възнаградил никого. След няколко нощи размисъл той решил да посети един отшелник, който живеел в планината и се славел като просветен човек. Искал да му зададе своите три въпроса, макар да знаел, че отшелникът приема само бедняци и отказва да разговаря с хората на властта. Затова императорът се предрешил като обикновен селянин. Заповядал на слугите си да го изчакат в подножието на планината и тръгнал сам към убежището на мъдреца.

Открил го да копае в градината пред колибата си. Когато видял странника, отшелникът кимнал за поздрав и продължил да копае. Работата очевидно била тежка за възрастен човек като него, защото всеки път, когато забивал лопатата в земята, той се задъхвал.

Императорът се приближил и казал:

– Дойдох при теб, за да ми помогнеш да намеря отговора на тези три въпроса: Кой е най-добрият момент за всяко нещо? Кои са най-важните хора, с които да работя? Кое е най-важното нещо, с което да се заема?

Отшелникът внимателно изслушал императора, но след това просто го потупал по рамото и продължил да си копае. Тогава императорът казал:

– Ти сигурно си уморен. Нека да ти помогна.

Старецът поблагодарил, подал му лопатата и седнал на земята да си почине.

След като прекопал два реда, императорът се обърнал към отшелника и повторил въпросите си. Но вместо да му отговори, отшелникът посочил към лопатата и казал:

– Защо не поспреш малко? Aз вече си починах.

Но императорът продължил да копае. Минал час, после два. Накрая слънцето започнало да залязва зад планината. Императорът оставил лопатата и казал на отшелника:

– Дойдох да търся отговор на своите три въпроса. Но ако не можеш да ми помогнеш, моля те, кажи ми, за да си тръгвам към дома.

Отшелникът вдигнал глава и попитал:

– Чуваш ли как някой тича насам?

Императорът се обърнал и видял някакъв мъж с дълга бяла брада, който тичал като обезумял откъм гората, притискайки с ръка кървящата рана на корема си. Той се втурнал към императора, но преди да стигне до него, паднал в несвяст на земята. Императорът и отшелникът разтворили дрехата му и видели, че мъжът има дълбока рана от нож. Императорът внимателно почистил раната и откъснал парче плат от собствената си риза, за да я превърже. За минути превръзката се напоила с кръв. Той откъснал ново парче и отново превързал раната. Продължил да сменя превръзката, докато раната спряла да кърви.

Накрая раненият дошъл на себе си и поискал вода. Императорът изтичал до потока и се върнал с канче прясна вода. Междувременно слънцето залязло и вечерният въздух започнал да изстива. Двамата мъже пренесли ранения в хижата и го сложили да легне на леглото. Там той затворил очи и притихнал. Императорът бил изтощен от дългото изкачване в планината и от копаенето в градината. Той седнал на пода, облегнал гръб на вратата и направо заспал. Когато се събудил, слънцето вече било изгряло над планината. В първия миг не знаел къде се намира и защо е там. Хвърлил поглед към леглото и видял, че раненият също изглежда объркан.

Виждайки императора, той се втренчил в него и прошепнал немощно:

– Моля ви, простете ми.

– Но за какво да ти прощавам? — попитал императорът.

– Вие не ме познавате, Ваше Величество, но аз ви познавам. Бях ваш заклет враг и се бях зарекъл да ви отмъстя, задето през последната война убихте брат ми и заграбихте моето имущество. Когато разбрах, че ще идвате сам в планината, за да се срещнете с отшелника, реших да ви издебна и докато се връщате, да ви убия. Но след като дълго чаках напразно, аз излязох от укритието си и тръгнах да ви търся. И вместо на вас, попаднах на вашите слуги, които ме познаха и раниха. За щастие успях да избягам и се озовах тук. Ако не ви бях срещнал, сега щях да съм мъртъв. Възнамерявах да ви убия, а вместо това вие ми спасихте живота! Не мога да опиша с думи колко се срамувам и колко съм ви благодарен. Ако оживея, се заклевам да ви служа до края на живота си и ще наредя на децата и внуците си да направят същото. Моля ви, простете ми.

Императорът много се зарадвал, че толкова лесно се помирил със своя някогашен враг. Той не само простил на мъжа, но обещал да му върне цялото имущество и да изпрати личните си лекари и слуги да се грижат за него до пълното му оздравяване.

След като наредил на слугите си да отнесат ранения вкъщи, императорът се върнал при отшелника. Искал, преди да си тръгне, за последно да му зададе своите три въпроса. Заварил го да засява лехите, които двамата изкопали предния ден.

Отшелникът се изправил и погледнал императора.

– Но въпросите ти вече получиха отговор

– Как така? – озадачил се императорът.

– Вчера, ако не се беше смилил над старостта ми и не ми беше помогнал да изкопаем тези лехи, на връщане щеше да бъдеш нападнат от онзи мъж. Тогава горчиво щеше да съжаляваш, че не си останал с мен. Следователно най-важният момент беше времето, през което ти копа лехите, най-важният човек за теб бях аз, а най-важното ти занимание беше да ми помагаш. После, когато дойде раненият, най-важният момент за теб беше, когато сменяше превръзките му, защото, ако не се беше погрижил за това, човекът щеше да умре и ти нямаше да можеш да се помириш с него. Тогава най-важният човек за теб беше той, а най-важното ти занимание беше да се погрижиш за раната му.

Помни, че има само един важен момент, и той е сега. Настоящият момент е единственото време, над което имаме власт. Най-важният човек винаги е този, с когото си в момента, който е точно пред теб, защото не се знае дали той не е последният човек, когото виждаш. Най-важното ти занимание е да направиш същия този човек щастлив, защото това е единственото, което си заслужава да правим в този живот.

Лев Толстой