Възможно ли е човек да направи признания за убийства, които не е извършил, като наистина вярва във вината си? Логичният отговор е не. Доказани случаи от съдебната медицина обаче разкриват възникването на синдрома на недоверието в паметта (memory distrust syndrom) – психологическо състояние, при което напрежението от полицейските разпити и вменяваната вина кара заподозрени да признават за неизвършени тежки престъпления.
През 1974 две неразкрити и до днес изчезвания на хора приковават общественото внимание в Исландия.
На 10 януари Гудмундур Ейнарсон така и не се прибира у дома след пиянска вечер в нощен клуб. През ноември същата година Герфинмур Ейнарсон получава обаждане, излиза от вкъщи и също не се връща.
Постепенно полицията в страната започва да работи по хипотезата, че случаите са свързани и става въпрос за двойно убийство. От предполагаемите извършители обаче няма и следа.
Едва две години по-късно престъпленията изведнъж биват разкрити. При случаен разпит 20-годишната Ерла Боладотир разпознава Гудмундур на снимка и си спомня, че се се запознали на парти. В нощта на изчезването му имала сън, в който приятелят й Севар Циесиелски, дребен престъпник, бил застанал пред вратата й, с труп до себе си.
Полицията прибира Севар и четирима негови приятели, след което ги разпитва усилено в продължение на стотици часове.
Историите на шестимата задържани от нощта на изчезването се променят многократно, детайлите в тях не съвпадат, но един по един те признават някаква форма на вина и съучастие в убийствата.
Севар получава доживотна присъда, приятелите му по около 12 години всеки, а Ерла – 3.
Истината обаче не съответства на присъдите и ще се разбере десетки години по-късно – всичките шестима души признават за престъпление, което не са извършили.
Причината не са заплахи срещу тях, а синдром на недоверие в паметта – психологически феномен, установен посредством случая на тийнедйжърите в Исландия и няколко подобни в други страни.
При това състояние, поставен под неимоверно напрежение, мозъкът дотолкова започва да се съмнява в собствените си спомени, че фабрикува нови.
„Синдромът на недоверие в паметта се появява най-често при продължителни полицейски разпити. Постепенно приемаш, че си замесен в престъпление, с което нямаш нищо общо. Получава се, когато хората не могат да си спомнят какво точно са правили – ако е било отдавна и не си водят дневник, или ако са пили или употребявали други субстанции, отслабващи паметта“, разказва Гисли Гудйонсон, световно известен експерт по съдебна медицина и един от специалистите, категоризирали състоянието.
Гудйонсон работи с исландската полиция по времето на случая с шестимата младежи.
Постепенно той стига до извода, че самопризнанията на предполагаемите извършители са недостоверни.
Липсата на ясни спомени от вечерта преди две години, комбинирана с безсънието, суровите условия в ареста, стотиците часове непрекъснати разпити и успокоителни лекарства, давани от полицаите, кара заподозрените накрая да съчинят участието си в престъплението.
Самопризнанията обаче водят до присъди. Гудйонсон продължава да работи по откритието си и от 80-те насам е разгледал 500 различни случая на синдром на недоверие в паметта.
Състоянието често се появява в сходни условия. В общият случай става въпрос за човек, който е лабилен, уязвим, склонен да съдейства на полицията, държан е в единична килия, може да страда от психично заболяване и има ниско самочувствие.
При тези условия той започва да приема вината, която му се вменява от полицията.
„Не става въпрос за доброволни признания, при които хората казват, че са направили нещо, за да отнемат вината от друг човек или в търсене на внимание. Това е дълбоко вътрешно вярване, че си извършил нещо, с което нямаш нищо общо“, обяснява исландският специалист.
Запълването на дупки в паметта с измислици се проявява и в случаи, при които няма и помен от психологическото напрежение да си разпитван с дни, дрогиран и паралелно с това непрекъснато набеждаван, че си извършил нещо ужасно.
Известен е експериментът „Загубен в мола“ на психолозите Елизабет Лофтъс и Джим Коан. Участниците в него са разпитвани за спомените им за детски случки, преди това разкрити от семействата им.
Лофтъс разговаря с всеки един от изследваните и наред с въпросите за истинските му преживявания започва настоятелно да го пита за измислена случка, при която като дете се е изгубил в търговски център.
25% от хората постепенно си „спомнят“ нещото, което не се е случвало. Нещо повече – те запълват „празнините“. Сещат се колко е било плашещо преживяването и как са се радвали, когато били намерени от майките си.
Така една четвърт от хората в тази малка извадка се оказват склонни към такова съчинение, в което вярват.
Гудйонсон обаче разглежда екстремните случаи, при които хората започват да вярват във вината си.
Така един войник, чийто приятел пада от скала, докато двамата се прибират от бар, накрая вярва, че го е бутнал. Причините са очаквани – пиянството в дадения момент, мъката и подозренията на полицията. Впоследствие мъжът оттегля самопризнанията си.
Гудйонсон работи и по случаи в САЩ, при които смъртни присъди биват отменени.
Той обаче продължава да се сблъсква със скептицизма на работещите в съдебните системи по света.
„Хората имат непоклатима вяра, че никой не би си признал за престъпление като убийство, освен ако не са го извършили, защото последствията са огромни. Това обаче не е вярно“, заявява специалистът.
През 2011 случаят с исландските убийства е отворен за ново разследване. Причината са затворническите дневници на един от осъдените мъже, които стигат до медиите. Написаното в тях показва, че заподозрените са били дрогирани от полицията по време на разпитите, както и вероятното наличие на синдром на недоверие в паметта при самопризнанията.
През февруари т.г. доказателствата по случая водят до преразглеждането на осъдителните присъди във Върховния съд на страната.
Източник: Vesti.bg.
