През 1983 година жена на име Рита Кинтеро бе забелязана да се скита бездомна, изнемощяла от глад и объркана недалеч от мястото, където живея в момента – в един от крайните квартали на Канзас Сити. Била облечена в екстравагантни дрехи с ярки цветове и говорела бързо на някакъв неразбираем език. Рита била прибрана от полицията и предадена от властите в местна психиатрична клиника. След поредица от прегледи и консултации с експерти лекарите определили езика й за нечленоразделен брътвеж и диагнозирали странната жена с остра форма на шизофрения. Рита бе затворена в болницата в продължение на 12 години без никаква възможност да комуникира с външния свят и бе подложена на фармацевтична терапия включваща осакатяващи тялото и съзнанието дози Торазин.

Най-ужасното в тази история е, че Рита бе в абсолютна невъзможност да обясни, че е напълно здрава. Всъщност, по всяка вероятност далеч по-здрава от всеки човек когото познавате. Езикът, които говореше е древното уто-ацтекско наречие рарамури, което няма писмена форма и е съхранено единствено в каньона Баранка дел Кобре (Медения Каньон) в Северно Мексико, където няколкото хиляди членове на племето Тараумара го предават един на друг от поколение на поколение.Тукашната система открадна 12 години от живота на Рита, поради простата причина, че културата, езикът и начинът й на съществуване все още са абсолютна мистерия за останалия свят. Защо и как Рита Кинтеро се оказа на хиляди километри от дома си чак в Канзас ще Ви разкажа по-късно. Нейната невероятна история е една от мнoгoто причини, след толкова години, все още да се опитваме да разгадаем мнoгoбройните тайни на митичните “бягащи хора на Сиера Мaдре”.

Как е възможно?! Как е възможно индианското племе Тараумара въобще да съществува? Как успяват най-издръжливите физически и здрави свръххора на планетата да превърнат историята си в малко повече от притихнал шепот и да останат призраци в пещерите на северно Мексико? Как може цяла една автономна раса със своя собствена култура и древен език да се самоизолира в 500-годишен пашкул и да остане недокосната от пъплещата навсякъде около тях цивилзация на XXI век? Погледнете картата и ще видите, че човешките мравуняци на Хюстън, Сан Антонио и дори Ню Орлийнс не са чак толкова далече от техния непристъпен каньон. Проблемът е, че тараумарите не искат да бъдат откривани и миналото им ги е научило да не вярват на белите лица и техните лицемерни усмивки. Разбрали са навреме, че нашите открития водят до неизбежни закрития. Затова още след като са пристигнали конкистадорите на Кортес, рарамурите, както те наричат себе си, са потънали дълбоко в гърлото на взимащия дъха “Меден каньон”, изчезнали са под зеленото наметало на планината и днес могат да бъдат открити само тогава когато те го пожелаят.

Вече споменахме, че cъвременният свят знае много малко за тях – еденици са тези допуснати от тараумарите в тяхната мистериозна общност. Знаем със сигурност, че рарамурите не боледуват от рак и са в състояние да тичат непрекъснато и с изумителна скорост в продължение на дни и нощи. Казват, че ако пожелаели да участват в маратони и ултрамаратони, най-добрите тараумари щели да смажат всички световни рекорди.

През 1971 година американският физиолог доктор Дейл Грум се добрал до дъното на каньона и бил толкова изумен от това, което видял, че казал следното: “Ще трябва да се върнем 2800 години назад в човешката история, за да открием нещо подобно на тази изумителна раса. По всяка вероятност от времето на древна Спарта не е съществувал народ в такава невероятна физическа форма”. Мексиканският учен Франсиско Алмада също се добрал до Тараумарите и не можел да повярва на очите си, след като видял състезание, в което шампионът на племето пробягал наведнъж 700 километра! Може и да не сте чували за тараумарите, но най-великите бегачи на света от саваните на Африка до Япония знаят много добре историите за подвизите на планинските хора-антилопи и горят от желание да научат тайните им.

Нямаше да мога да пиша тази статия ако не бе безценната информация събрана от бегача-авантюрист Кристофър Макдугъл, който преди няколко години се спусна в каньона в търсене на митичния Кабайо Бланко – единственият външен човек, приет от рарамурите, като пълноправен член на племето.

След безброй перипетии Макдугъл открил Кабайо и чрез него проникнал в много от тайните на племето. Нещата, които научил били меко казано изумителни. Най-много го интересувало дълголетието и неуязвимостта на племето. Какво точно ги прави толкова по-издръжливи, здрави и силни от нас? Защо не страдат от болестите на първия свят? Къде са раковете, сърдечно-съдовите заболявания, диабетът, депресията? Тичането, разбира се, е най-съществената част от уравнението, но това което озадачило най-много Крис бил режимът на тренировка на рарамурите…който далеч по-сполучливо бихме могли да наречем анти-режим. Работата е там, че тараумарите не само, че не се подготвят за унищожителните си надбягвания в каньона, а често в нощта преди състезание вдигат масови купони наситени с танци, оргии и индустриални количества алкохол. Тараумарите са на практика пияни всеки трети ден от живота си, но необяснимо как, това не разрушава черните им дробове.

Възможно е голяма част от тайната им да се дължи на това с какво се хранят. Някой бе казал “Човек е това, което яде” и ако в тази фраза има доза истина, то определено си заслужава да надникнем в единствената по рода си диета на тараумарите. Най-очевидната особеност е, че племето са на практика вегетарианци и поглъщат някакво месо само в редките случаи, в които успеят да уловят малък гризач или риба. Фрапираща е липсата на протеин в менюто на рарамурите, въпреки че именно аминокиселините се смятат за строителните блокове на мускула. Храната им се състои от около 10% протеин, 10% мазнини и 80% въглехидрати. Преобладават горските плодове, зърнените храни и каша наречена пиноле, която се състои най-вече от царевично брашно.

През живота си, който обикновено продължава над 90 години, тараумарите поглъщат огромно количество царевица. Тя е богата на изключително полезните фенолни антиоксиданти. Дори бирата им наречена тескино е сварена от царевица и гъмжи от хранителни съставки. Изумително е все пак, че група хора хранещи се предимно със сложни въглехидрати и консумиращи повече алкохол отколкото всички елитни български футболисти взети заедно, са в състояние да постигнат такава нечовешка издръжливост.

Възможно е ключът към загадката да е в мистериознните семена на растението чиа (от семейството на Salvia Hispanica), които виждате да държа в ръката си на снимката. Тараумарите твърдят че имат чудотворни свойства и ги консумират ежедневно под формата на храна и енергийна напитка. Открих ги след доста перипетии във вездесъщия Интернет и като работен експеримент за тази статия от около месец ги използвам подобно на рарамурите. Според индианците семената чия са основен източник на енергия и здраве, а древните ацтеки са били толкова признателни на растението, че са имали празници посветени на него. Казват, че чиа е един от най-мощните антиоксиданти в природата, а легендите в Интернет за подвизите на тези семена на клетъчно ниво нямат брой.

Не знам какво е истина и какво не, но аз определено виждам промяна в себе си, откакто включих чиa в иначе безотговoрния си метод на хранене. Напитката, която виждате на снимката също се приготвя от това растение и тараумарите я наричат искияте. Пият я преди, по време и след състезание. Общо взето приготвянето е елементарно и включва разтварянето на семената в чаша с вода. Резултатът е много странен – течността променя значително плътността си и като че ли се желира. Малко е странно да надигнеш чаша с полу-желирана вода, но…вкусът е изненадващо приятен и сладък! Семената могат да се ядат направо с лъжица и също имат приятен остатъчен вкус.

Интересно дали тараумарите не дължат голяма част от здравето си на липсата на мазнини в диетата си? Според светилото на онкологията доктор Робърт Уайнбърг от Масачузетския технологичен институт (MIT) 1/7 от смъртоносните ракове се дължат на прекалено натрупване на тлъстини в тялото. Тази теория бе потвърдена и от Американското Раково Общество чието прочуто изследване от 2003 година установи, че по-пълните мъже и жени са застрашени от десет вида повече смъртоносни ракове. Според д-р Уайнбърг ако намалите животинските протеини и синтетични подсладители за сметка на плодовете и зеленчуците, ще намалите съществено и риска от рак. Възможно е туморите да избягват телата на тараумарите основно поради тази причина. Те действително следват максимата – яж, за да живееш, а не живей за да ядеш!

Ако влезете в някои супермаркет тук в Щатите, ще забележите, че част от магазина е отредена за т.нар. “органични” храни. Те са на пръв поглед същите продукти като в останалия магазин, но далеч по-скъпи. Причината е, че са смятани за здравословни, “чисти” артикули, отгледани по естествен начин. Аз лично се ядосвам всеки път когато ги видя: ако те са органични, то това не означава ли че останалите продукти са…синтетични?

Американците са най-затлъстялата, инертна и отровена нация на света. Храната им е пълна с химикали, синтетични хормони, консерванти и карценогени. Месото е толкова третирано със соматотропен хормон, че Европейският Съюз е забранил вноса му със закон. Рибата е отровена с живак, а за токсичните пилета можем да напишем цяла статия. Почти всеки продукт в магазина съдържа вредния високофруктозен сироп. Храната си я готвим редовно чрез облъчване с микровълнова радиация или я пържиме върху отровния химикал Тефлон. Възможно е не тараумарите да са открили тайната на дълголетието, а ние да сме открили как да си скъсим живота.

Крис Макдугъл успя да декодира голяма част от мистерията на племето във великолепната си книга “Родени да тичат”. Сред най-интересните прозрения е откритието, че тичането на огромни разстояния е кодирано в самите гени на всеки човек и че по всяка вероятност ние не го правим, защото просто не помним това, което тараумарите никога не са забравяли.

Искам да ви върна към Рита Кинтеро и нейната мрачна участ в психиатричната клиника в Канзас. Разстоянието между каньона и Канзас Сити е две хиляди километра. Рита го е покрила пеша, но и тя самата не си спомня защо. Когато тараумарите са напрегнати или ядосани те просто излизат от пещерата и започват да тичат. Понякога както Форест Гъмп не спират докато не решат че са се успокоили. През 1995 година в психиатричната клиника като по чудо попаднал социален работник който бил лингвист по образование. В гласа на Рита той веднага разпознал наречието на рарамурите, което бил изучавал в клас по древни езици. Жената бе незабавно пусната на свобода и реинтегрирана в племето си, но за съжаление лекарствата били нанесли сериозни поражения върху организма й.

По-късно мексиканският драматург Виктор Уго Расон грабна историята и написа по нея пиесата “Жената, която падна от небето”. Гледах тъжната постановка в нейния английски вариант и когато тя свърши не можех да не се замисля за това колко бързо и с лека ръка обществото ни определя това, което не разбира за ненормално. И колко много ирония има във факта, че всеки път когато самозабравено мислим, че цивилизоваме нещо, губим безценно късче от собствената си цивилизация.

Ще успее ли Кабайо Бланко да организира мечтаното мега-състезание? Ако стане действителност, кой ще го спечели? Защо трябва да си хвърлите маратонките? Каква е техниката на бягане на рарамурите? Защо нямат контузии? Кой вcъщноcт е Белият Кон? И коя в края на краищата e най-голямата тайна на Медения каньон? За всичко това и дaлeч повече, четете в третата, заключителна част на “Най-голямата тайна”.