На обич се учим

Моята баба имаше щастието да се радва на четири внучки. Когато поотраснахме и взехме да се заглеждаме по момчетата (а и те по нас), случваше се да ни събере около себе си и уж на шега, ей така между другото, да ни разпита какво ще правим, като се омъжим. Надпреварвахме се да й обясняваме как ще въртим мъжете си и те ще ни гледат в очите, ще ни слушат за всичко. Разсмивахме я. Но щом усетеше упорството ни, поклащаше замислено глава: „Много ще патите. Стъпвайте на земята, защото на жената винаги й е било по-трудно. На какво ли ви учат в училище?“

Бабини приказки, си казвахме. Може едно време да е било така, но сега… Сега хората се женят по любов. А щом има любов, всичко останало се подрежда от само себе си. Семейството? Ами то се крепи на на любовта. Деца, дом – какво трудно има в това?

Баба ми не успя да тропне хоро (както й се искаше) поне на една от сватбите ни. Но ето че ми се случва да си спомням думите й – в миговете, когато се плаша, че граденото от двама бавно се руши.

„Нали я имаше любовта – пишат ни разтревожени млади  жени. – Как стана така, че грубостта и неразбирателството се настаниха в нашия дом?“

Наистина ли сме готови да повярваме, че веднага след брака чувствата умират и остава трудният ден, пълен с грижи и тревоги? Оглеждаме се и вдигаме уплашено ръце – господи, колко много неща трябва да се вършат в един дом? Домакинство, деца, претенциозен мъж. И всичко това се слива в една голяма умора. Тя пък изтрива усмивката. И единственото радостно нещо остава в спомените.

Представите ни за брака (отдавна е доказано) почти не се покриват с действителността. И когато няма кой да ни подготви за конфликтите, които поне в началото са неизбежни, още първите разменени на висок глас думички ни отчайват. И някак много лесно е да се вживеем в ролята на пренебрегнати и обидени. И ден след ден да си повтаряме, че сигурно сме сгрешили с този брак, който няма нищо общо със слънчевите дни на моминството.

Няма наистина. Ако ние пасивно чакаме спокойствието да се засели сред нас, дните ни да текат безгрижно и някой друг да мисли за уют и разбирателство – често, често ще си задаваме въпроса: Защо?

Прави са възрастните хора – семейството се крепи на любовта между двама. Но жената държи в себе си вълшебна пръчица. Тя може да съгради замък. Или колибка, която да се разруши от първата лятна буря. Е, не е толкова лесно да станеш принцеса. Но усилията се възнаграждават. Ако се затвориш в колибата и оплакваш лошия си късмет, ако си търсиш оправдания и обвиняваш, без да обръщаш поглед към себе си, – ами тогава просто признаваш, че дворецът, за който си мечтала, е бил захарен, а не истински.

Зная, че първите грешки в брака са най-страшни. Зная, че много млади семейства се onлитат в тях просто защото не са научени да ги познават. Все още момчетата и момичетата се възпитават различно. Очакванията им за съвместния живот са различни. И как ще се получи единството? Сигурно е, че магьосниците, които умеят да забъркват целебни смеси, не съществуват. Няма откъде да откраднем тайната, която прави от двама влюбени добри съпрузи. Така е. Всеки сам извървява пътя на своя брак. И ако днес признаваме, че предварителните знания са малко, то какво ни остава? Да се учим. От първия ден. От първите грешки. Не да ги издигаме като бариера помежду си, а да мислим над тях. Несигурните стъпки, които понякога прекрачват встрани, могат да ни послужат. Като сигнал за тревога.

Аз не вярвам, че мъжете, които с любов са избрали жената до себе си, веднага след Менделсоновия марш се променят. Не е възможно, нали? По-скоро, струва ми се, трябва да признаем –  те имат нужда от търпение, за да застанат точно на мястото си в брака. Можем ли да им помогнем? Нека не си задаваме въпроса на кого му е по-трудно в началото. Просто да си кажем, че е трудно и за двамата. Но жената е с по-изострени сетива (природата е „виновна“), по-бързо се ориентира, мислейки за общия път. Не, не сме по-силни. Повече се разчита на нас. Това е.

Автор: Силва Рахнева

Източник: https://www.jenatadnes.com

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас: