Или защо е съмнително предимството ни да остаряваме по-бавно.
Векове на ред сакралният въпрос, който тормози жените, е защо те несправедливо остаряват по-рано от мъжете. И не ги задоволява мъдрото обяснение, че вероятната причина се крие в някакво древно проклятие, което тежи над човечеството. Нищо, че това е проблем, от който, макар и по различни причини и с различни утежнение върху битието ни, си патят и двата пола. Защото балансът е нарушен в полза на мъжете. Вратичката към загадката може би се намира в Библията, където е описана една твърде любопитна рецепта как лесно може да се разбере коя жена е целомъдрена и коя е грешница, позволила си прелюбодеяние.
За сведение на непосветените това се прави така: “Нека мъжът да доведе своята жена при свещеника и да я закълне свещеникът с клетвата на проклятието, и да напише своите заклинания на свитък, и да го смие с горчива вода… и ако жената е нечиста, нейният корем ще се подуе и ще изпадне лоното й, и ще бъде тя проклета пред своя народ“.
Ако вярваме на Светото писание, верните в клетвата си пред олтара дами би следвало да са имунизирани за подобни наказания и до преклонната си възраст да се радват на пищна гръдна обиколка и на неувяхваща сексуална привлекателност.
Но истината е, че
подлото настъпление на целулита по женските бедра
е все по-масово и стартира все по-рано, без да се влияе от сексуалния апетит на дамите. Доходите на пластичните хирурзи стават все по-внушителни.
А това за пореден път доказва, че митът за абсолютно моногамната жена е абсолютна абстракция, плод на мъжките ни бълнувания за изключителност и незаменимост. Нямаме никакви основания да се съмняваме, че библейското проклятие не само виси като дамоклев меч, но и посича дамите без изключение – тяхната младост е мимолетна, красотата им е скоротечна.
Ние, мъжете, винаги сме били по-игриви. Само че спрямо нас Библията великодушно е пропуснала да предвиди някакви особено потресаващи козметични усложнения.
Във всички времена, вместо да бъде анатемосан от своя народ и наказан с ранно спаружване на визията си, джентълменът получава като бонус за своята шавливост уважението на околните и репродуктивно дълголетие. Сигурно затова когато стане на 50 мъжът, който не е ограничавал дамските ласки, изглежда сякаш току-що е яхнал върха на своя физически чар.
Същото за съжаление не се отнася за неговите връстнички, дори те през целия си съзнателен живот да са били образец на въздържанието. И затова всеки нормален мъж гледа
да не се срещне с някоя своя съученичка
А ако това няма как да се избегне, поне се старае преди това да избере място с подходящо осветление и да й даде достатъчно време да си конструира приемлив макиаж.
Може да е жестоко несправедливо по отношение на нежния пол, но никой не бива да оспорва авторитета на Библията.
Не трябва обаче да пренебрегваме факта, че нашата цивилизаия винаги се опитва ловко да се приспособи към натрапеното й статукво.
С годините жените се променят към естетически неприемливото и вместо с мъжете започват да воюват с бръчките си.
А с възрастта си мъжете все по-настървено сменяват партньорките си. Всяка нова декада в ЕГН-то си силният пол се старае да ознаменува с поредната (до) 25-годишна любовница. Неизменна част от социалния статус и атестат за житейския просперитет на всеки джентълмен е гордо да дефилира на обществени места с елегантна и задължително млада спътница. И вероятно няма как да е другояче –
съвременният баркод не търпи посърнали лица
и провиснали търбуси.
Можем, разбира се, да се надяваме, че зарязаните от нас госпожици и госпожи също не скучаят. Те могат да се ползват от услугите на сексшоповете, клубовете с мъжки стриптийз или дори да се обзаведат с по-млади гаджета. Незрелият и все още ненаситен към всичко що е в пола сополанко, за разлика от каления в стотици авантюри джентълмен, психически и физически спокойно можедаси позволидаспи с презряла дама, без това да накърни престижа му.
Да не говорим, че вероятно вездесъщият майчински инстинкт постоянно тласка жената в обятията на пъпчивите кандидат-мъже. Донякъде съвсем естествено, докато трупа сексуален опит, социално инфантилният юноша търси в по-опитната любовница образа на майката. И не се стряска, ако през нощта я чуе да мълви: “Миличкият ми, сладичкият ми!’. След години ще бъде почти невъзможно да чуе същото от постоянната си партньорка, освен ако не й предлага брак, докато приклекнал й връчва годежен пръстен с диаманти.
В същото време съвсем обяснимо младежът няма да възразява и против финансовата подкрепа, която получава срещу ласките си – при това без непременно да се чувства като жиголо.
Независимо от библейското проклятие, изглежда нашите жени имат шанса да остаряват с достойнство. Може умело да сме ги лъгали. Може десетки пъти подло да сме ги използвали и зарязвали. Може да сме били поредното фалшиво стъпало към желанието им да бъдат щастливи. Но сред върволицата от мъжки мерзавци, които са дамгосани в биографията им, все ще има един, който ще осмисли всички загуби и страдания.
И тогава остаряването им ще се превърне в прост житейски факт, от който няма защо да се правят излишни трагедии.
На първо четене ние също не сме за оплакване. Периодично празнуваме живота си като възрастни около масите в морските курорти, обкръжени от русокоси русалки. А на жените от миналото си великодушно им позволяваме само от време на време да се мяркат като смътни сенки в периферията на подсъзнанието ни.
Може би наистина няма смисъл непрекъснато да си спомняме за тях. Може би те вече отдавна са ни забравили. Или може би оживяваме в спомените им само когато ни използват като пример за кошмар, който задължително трябва да избягват.
Но колкото и майсторски да се самозаблуждаваме, че всички други освен нас са измамените, една вечер, когато сме насаме с чашата, ще се задавим от вътрешното озарение, че
нейде там сме изоставили едно същество.
Ще се самоизядем от мисълта, че може би точно с тази жена животът ни би бил по-различен. И по-смислен. А тогава остаряването ще е логичен физически финал на житейския ни крах. И на философията ни, че можем да берем, без да садим.
И целомъдрието, и разюздаността явно еднакво износват, макар с различни темпове за двата пола. Но никой не може със сигурност да каже с какъв привкус някога ще посрещнем неизбежната равносметка. Едни от нас ще се влеят в графата “пенсионери“ с непоклатимото си морално верую, но с подличкото усещане, че са пропуснали стотици емоции, спомените от които да топлят старите им кокали. Други ще се чувстват амортизирани от маратона на срещите и разделите, но затова пък ще ги теши мисълта, че поне са си отживели. Вероятно и едните, и другите нещо ще са загубили. Ако въобще е имало какво да спечелят.
Миналото е красиво и омайно,
защото не може да се върне. А и не бива постоянно да настъпваме опашката му, ако искаме да вървим напред. Течението на живота върви само в една посока. Каквото и да сме сторили, вече е късно да поправим счупеното. Станали сме прекалено едри и никога повече няма да се върнем в женската утроба, за да се появим като невинни младенци.
Днес само частично и с все повече материални разходи и физически усилия се побираме в жената. И сигурно трябва да благославяме Създателя, ако още има с кого да го правим.
Ние, струва ми се, никога няма да се откажем поне да опитваме. Ще се стремим все по-нови и нови 20-годишни създания да се пъхат в кревата ни и ще продължаваме да търсим някакво свое мъжко утешение в техните млади вагини.
Но това е нашето проклятие – щом остаряваме по-бавно, трябва да имаме с какво да запълваме времето си до
окончателната победа на възрастта.
Нищо, че надбягването с годините е винаги обречено на неуспех състезание. Само че едва ли заради това си струва предварително да се отказваме поне да поставим личен рекорд в почетната загуба. Все си мисля, че божественото проклятие е било произнесено доста прибързано и доста необмислено.
От една страна, какво толкова осъдително има в прелюбодеянието, ако целомъдрието е измислено така, че под булото му да сме обречени да умрем един край друг от скука и равнодушие? И защо трябва някого да наказват за това, че е искал да живее другояче?
От друга страна, за какво ни е да изглеждаме по-млади от тези, без които не можем, ако в себе си по-рано от тях заприличваме на забравени и прашни консерви в мазето на природата – приемливи на вид, но с изтекъл срок за консумиране?
Източник: jenatadnes.com
Автор: Тодор Геришанов
