Животът в съвременното общество диктува на жените куп условия и правила. Тя трябва да успява във всичко: да бъде винаги красива, млада, успешна, добра домакиня, да отгледа умни и послушни деца, да се грижи за мъжа си, да се грижи за дома, да се развива, да печели пари, да трупа успехи на работа… От всички страни изскачат десетки неща, които трябва да прави жената, за да бъде конкурентноспособна. Но да погледнем на ситуацията трезво. С една история от живота:

Днес ни дойдоха гости. Обикновени хора, както се казва, със средни постижения. Започнаха да обсъждат своя служителка и по-точно факта, че старостта я е “достигнала”. Седяха и гръмогласно се хихикаха, държейки се за бирените си шкембета и с проблясващи мазни муцунки.

Не знам защо сметнах, че тази жена е на около 70, но после реших да уточня… Оказа се, че е на…

Едва 35 години. Нея са наричали “старица”?! После продължиха да пият. А аз отидох в другата стая. Седях и плаках заради несправедливостта: за нея, за себе си, за всички жени.

Понякога ми идва да проклинам онзи ден, когато съм се родила жена. Още от раждането си се оказва, че съм длъжна за всичко. Длъжна съм да бъда независима (в никакъв случай нечия държанка).. Длъжна съм винаги здраво да стоя на краката си. Длъжна съм да умея да плащам сметките си и да печеля за живота си, за да не прося пари от мъжа. И най-добре въобще нищо да не искам от него.

В същото време съм длъжна да уча наравно с момчетата, да пробивам в живота наравно с младежите, да печеля наравно с мъжете. Но тук има една голяма несправедливост… Знаете ли в какво се състои тази колосална несправедливост? Ще ви кажа. Всичко това съм длъжна да го правя “на токчета”.

Не става въпрос за това, че винаги трябва да ходя на токчета (защото ако не го правя, няма да ме сметнат за “женствена”). Длъжна съм да не допускам “растителност” върху краката си, да държа в идеален порядък ръцете си, да показвам на света само безупречно поддържано лице и, разбира се, да не запускам фигурата си.

Длъжна съм сутрин да си слагам грим, да си обличам красива дреха, да готвя невероятно вкусни неща и постоянно да се грижа за реда вкъщи. И да ставам един час по-рано, за да успея с всичко.

И със сигурност трябва да правя това със свои пари. А ако взема назаем за “красотата” си от своя мъж, могат да кажат, че съм държанка. В същото време аз не бива да харча прекалено много. Макар козметиците да не са благотворително дружество, а добър маникюр никой не прави на кредит.

А ако вкъщи цари безпорядък, то във всеки случай (оправдания заради болест не се приемат), то виновна ще съм аз, защото девойката априори е длъжна да следи за чистотата.

Ако съм болна и изглеждам зле, не трябва да се показвам пред хора, защото момичето трябва да бъде само красиво. Ако отделям малко време за децата, веднага се прави извод, че съм лоша майка, а жената е длъжна да… И този списък е безкраен.

При това мъжете често не ни вземат на сериозно – “Все пак е жена”. А някои си позволяват надменно-снизходително отношение.

Те могат придирчиво да ме изучават, буквално под лупа. Да ми гледат зъбите, да проверяват състоянието на кожата ми, както и трицепсите. Да решават за себе си колко съм привлекателна, “в строя” ли съм още, заслужавам ли тяхното внимание.

Постоянно ме сравняват с тези, които са малко по-млади. Но аз не мога да ударя с юмрук по масата, да се напия (заради стреса) и после да се сбия. Аз съм момиче, аз съм дама. Длъжна съм винаги да бъда сдържана и да умея да прощавам.

Отвратителни тлъстаци ще се смеят на мен без да виждат своите недостатъци. Ще обсъждат всяка моя бръчка, но няма да виждат 100-килограмовите си кореми. Придирчиво ще “сканират” задника ми, но повечето от тях не могат да минат без кола и 500 метра.

А ако пък моите успехи се окажат по-съществени от техните, ще подшушват след мен: “Знае с кого да преспи”. Списъкът с отговорностите ми отдавна са наравно с мъжете. А привилегията е невзрачна чашка кафе в ресторанта (той черпи!). И това, естествено, в случай, че още “ставам”.

Сещам се един виц: “Тежка е женската участ: мозъкът трябва да бъде мъжки, ръцете – нежни, трябва да изглежда млада и да работи като кон. И да се усмихва при това, да се усмихва!”

И ето аз тичам на токчета, в тясна ажурна рокля, с дълги нокти, на същото разстояние, на което мъжете бягат в удобни обувки и панталони. Студеният вятър пронизва дантелата ми. От токчетата ме болят краката. Тънките ми чорапи са толкова красиви! Но не топлят… А аз тичам…

Тичам, понесла върху себе си житейските проблеми, които си разделихме честно наполовина.

Тичам в изначално неблагоприятни условия. Но се усмихвам. Все пак съм се родила в ерата на равноправието!

Аз съм жена, най-силното същество на земята… Но, Боже мой, как ми се иска да плача!