Какво ни кара да се вкопчваме в хора, които не ни искат?

Настоящата статия се отнася за хетеросексуални жени, но би била полезна и при хетеросексуални мъже, както и хомосексуални хора.

На много от нас им е познат следният сценарий – г-н Добро момче е симпатичен, мил, интересен и на разположение. И още по-важно – интересува се от връзка с теб. Единственият проблем е, че ти просто не си падаш по него. Затова пък г-н Лошо момче е в мислите ти постоянно.

Подобно на г-н Добро момче, г-н Лошо момче има доста положителни качества, но не е на разположение за връзка с теб, без значение дали защото е обвързан с друга, не иска да се обвързва или просто не те харесва чак толкова. Въпреки продължителното му отхвърляне обаче, ти сякаш не можеш да си го избиеш от главата. Колкото повече те отхвърля и колкото по-категорично ти показва, че не иска да бъде с теб, толкова по-заинтересована изглежда, че ставаш.

Защо развиваме този лош навик да искаме това, което не можем да имаме? Защо не винаги искаме това, което можем да имаме? Изглежда, че в други сфери от живота можем да приспособим предпочитанията си, така че да се напаснат към ситуацията. Например, може преди време да си пофлиртувала с идеята да станеш холивудска звезда, но когато си установила, че не играеш толкова добре, си се отказала от тази мечта (надявам се). Защо тогава ни е толкова трудно да се откажем от хората, които постоянно ни отхвърлят?

Според Хелън Фишър и нейните колеги[1] причината романтичното отхвърляне да ни обсебва така е, че подобно отхвърляне стимулира дяловете на мозъка, свързани с мотивацията, наградата, пристрастяването и копнежа. Резултатите от тяхното изследване показват, че когато някой е отхвърлен от човека, когото харесва, той започва да изпитва пристрастяване на физическо ниво, като наркотикът за това пристрастяване е човекът, който го отхвърля, оставайки любовта му несподелена. Това обаче не отговаря на въпроса защо реагираме по този начин на романтичното отхвърляне, нито пък ни обяснява как точно сме развили тази болезнена тенденция да искаме хора, които не можем да имаме.

Вижте още:   Отровните“ чувства, които блокират нашите чакри

Логичен отговор би бил, че става въпрос за любовна мъка и скърбене. Но това не може да бъде цялостния отговор, тъй като в някои случаи не сме загубили нищо, за чиято загуба да скърбим – реално никога не сме го имали, тъй като никога не сме били с този човек. Интересното е, че може да сме лудо влюбени в някого, който не ни иска и никога не ни е искал, но ситуацията понякога е толкова болезнена, колкото ако с нас скъса човек, с който сме били заедно дълго време.

Част от болката, която изпитваме когато не ни отвърнат на любовта, вероятно се дължи на еволюционно вкоренения страх от социално отхвърляне в комбинация със социалната стигма при раздяла и развод. Но това също не обяснява защо толкова често искаме онзи, който не можем да имаме.

Друг аспект от проблема навярно е свързан с възприеманата стойност на другия човек. Ако той не ни иска или не е на разположение за връзка, неговата възприемана стойност се покачва. Той става толкова „скъп”, че не можем „да си го позволим”. Ако поставим нещата в еволютивен контекст, предимство е да създадем двойка с най-стойностния партньор. Така че има логика, че сме по-заинтересовани романтично, когато възприеманата стойност на човека се покачи.

Друг отговор би могъл да бъде, че по принцип сме податливи на пристрастяване. Мъката и болката след романтичното отхвърляне биха могли да бъдат индикатори за пристрастяване, все едно сме в абстиненция, когато другият ни отнема дозата. Интересното в тази ситуация е към какво точно сме пристрастени?

Вижте още:   Кой родител оказва по-силно влияние на дъщерята

В случай на връзка, която е приключила, може да сме пристрастени към времето, което сме прекарали с другия човек, неговите съобщения, компанията му или секса. Но ако мозъкът ни работи по подобен начин, когато любовта ни е несподелена и никога не е имало връзка, то тогава кой е източникът на пристрастяването? Вероятно сме пристрастени към мислите какво е било възможно, но никога няма да бъде. Веднъж след като сме се вкопчили в тези мисли, когато другият човек ни отхвърли, това може да ги засили и да ги превърне във фикс идея. Интересното е, че стандартните методи за справяне с обсесивно-компулсивно разстройство, биха били от полза, за да ти помогнат да преодолееш романтичното обсебване.

В допълнение към казаното дотук, стилът ти на привързване, който си изградила към родителите си, също може да повлияе на това колко се вкопчваш в хора, които не те искат. Хора със зависим стил на привързване ( познат още и като съ-зависим или тревожен стил на привързване) са израснали с родители, които им причиняват болка, съответно наличието на болка във взаимоотношенията се възприема като нещо нормално. В класическия сценарий такъв тип хора са израснали в дом, където майката или бащата са ги отхвърляли емоционално. За тези хора романтичното отхвърляне е познатото нещо. И тъй като винаги е по-вероятно да действаме по познат начин и да сме привлечени от познати ситуации, ако в детството си сме се чувствали отхвърлени, то сме по-склонни да търсим ситуации, в които ще ни отхвърлят. Мозъкът ни интерпретира това като нещо нормално, въпреки че на съзнателно ниво знаем, че не е нормално да търсим сценарии, които ни носят страдание.

Вижте още:   Алкохолът- (не) удобното убежище

Друго възможно обяснение е опитът за „различен край” – ако в миналото ни се е случило отхвърляне от родител например, подсъзнателно бихме търсили подобни сценарии, с надеждата, че този път историята ще има различен завършек. За съжаление обаче различният завършек така и не идва. И както Айнщайн е казал: „Лудост е да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различен резултат”.

Добрата новина е, че колкото и пристрастени да сме към страданието, колкото и мозъкът ни да го регистрира като нещо нормално, колкото и да сме се вкопчили в определен индивид, който не ни иска, можем съзнателно да изберем нов път в живота си. Необходими са единствено осъзнаване, постоянство и полагане на достатъчно усилия в здравата посока.

Адаптация по статията на Берит Брогаард,

Източник: http://zdravaistoria.com