Миналия ден обядвах с баща ми, който беше дошъл в Лондон по работа. Той ме заведе в любимия си пъб и някъде между доматената супа и основното ястие започна един разговор, който поне досега избягваше като по чудо.

Той хвърли един нервен поглед към сервитьора и пресуши чашата си с вино, преди да отвори темата с въпроси за бъдещите ми житейски планове: Смяташ ли да се установиш и да създадеш семейство? Събираш ли пари, за да си купиш къща? Накъде ще вървиш оттук нататък в кариерата си?

Последва мълчание, аз го погледнах с неразбиращ поглед и свих рамене, след което измърморих онази безсмъртна фраза, любима на всички тийнейджъри по земята: “Ами, не знам”.

Да, обаче аз не съм тийнейджърка. Аз съм на 34 години.

Когато баща ми е бил на моята възраст, две от децата му (6-годишната ми сестра и 8-годишната моя милост) вече са били в начално училище, а у дома е имал още едно хлапе – 3-годишната ми сестричка. На 34 години баща ми е имал 10-годишен опит със собствен бизнес, притежавал е собствена къща и е внасял пари за втора пенсия.

Накратко – всички обичайни атрибути на отговорностите, типични за мъжа от средна класа в неговото поколение.

Аз, от друга страна, живея в апартамент под наем с най-малката ми сестра и не мога да се похваля с кой знае какви спестявания. Със сигурност нямам пенсионен фонд. Колкото до идеята за сватба и деца, тя си остава точно такава: идея. Вероятността да се реализира не се е променила от времето, в което бях на 23 години.

Моят “житейски план”, както баща ми го нарече така сладко, се простира най-много до уикенда.

“Не смяташ ли, че е време да започнеш да мислиш за тези неща?”, ме попита той. “Нали осъзнаваш, че вече не си на 20 години”.

Не съм много сигурна, че го осъзнавам.

В много отношения може да се каже, че съм пълноправен член на обществото на възрастните – плащам си данъците, гласувам, давам пари за благотворителност. От друга страна, обаче, безнадеждно отказвам да призная, че остарявам.

Винаги съм си мислила, че на тази възраст вече ще съм намерила любовта на живота си и ще се спра на едно място. Само че дали заради собствения ми избор или заради съдбата (и досега не мога да си отговоря на този въпрос) това не се е случило.

Поради тази причина, до голяма степен продължавам да живея по същия начин, по който живях и преди 10 години. Харча парите си ден за ден, вместо да ги заделям за бъдещето. Винаги съм на линия за още една вечер навън с приятели, преди офертите да се изпарят завинаги.

Самата мисъл да спестявам за първа вноска за апартамент ми се струва толкова сложна, че предпочитам вместо това да си пръскам парите за наеми.

Досега не ми се е налагало да “порасна”, така че – просто не съм го направила.

Някой би ме нарекъл безразсъдна, безотговорна и незряла. Да, такава съм. Но поне мога да се утеша с мисълта, че не съм сама.

Преди седмица прочетох, че дори имало название за хора като мен. Ние сме “поколението Питър Пан” – доста голяма група от хора между 25 и 40-годишна възраст, които съществуват в състояние на удължено юношество, като отлагат до безкрай всички тежки отговорности като брак, ипотека, деца.

“Нашето общество е пълно с изгубени момчета и момичета, които стоят на ръба на зрелостта”, коментира проф. Франк Фюреди, социолог от Университета в Кент, който изследва този феномен.

“Друга дума, която понякога се използва за описанието на тези хора, е “Adultescent” (игра на думи от Adult – възрастен, и Adolescent – младеж). Най-общо казано, това е човек, който отказва да се установи и да поеме ангажименти, а вместо това продължава “партито” дори на средна възраст”, допълва той.

Някои от тях продължават да живеят с родителите си, докато стигнат до 30-годишна възраст, предпочитат да отлагат сватбата възможно най-дълго или дори остават без партньор на съвсем зряла възраст, като продължават да живеят по същия начин, както и на 20 години.

Трябва само да погледнете статистиката, за да се видите тази интересна тенденция.

През 70-те години на XX век, обикновено мъжете са сключвали брак на 24 години, а жените – на 22. Днес средната възраст, на която хората се женят, е 32 години при мъжете и 30 при жените.

Скоро едно изследване показа, че през последното десетилетие има почти двоен ръст на броя на жените, които се омъжват в края на 30-те или 40-те си години.

Сега средната възраст за създаване на семейство е 28 години при жените, докато през 1970 г. е била 24 години. А благодарение на ин-витро технологиите и лечението на проблемите при репродуктивното здраве, все повече жени отлагат момента за раждане на деца до 40-тата си годишнина.

Нещо повече – много от нас решават изобщо да не се женят. Данните от службата за национална статистика на Великобритания от края на миналата година показват, че над 1/2 от жените под 50-годишна възраст са неомъжени. Това е двойно повишение за последните 30 години.

Колкото до ангажимента за покупка на къща, типичният нов собственик на жилище през 80-те е само на 29 години. Сега той е на 38 г. Според прогнозите – към 2025 г. възрастта на хората, които се престрашават да купят първото си самостоятелно жилище, ще достигне до 41 г.

Защо се стигна дотук? Защо начинът на живот на моето поколение се различава толкова много от този на моите родители?

За начало, можете да прехвърлите вината на икономиката. Никога досега не е било толкова трудно да направиш първата си стъпка към зрелия живот – а именно, да купиш жилище. Всеки ден виждаме репортажи за хора, които са принудени да се върнат да живеят при родителите си, за да могат да спестят огромните средства, необходими за покупка на недвижимо имущество.

3 млн. души на възраст между 20 и 34 години продължават да живеят с мама и татко. Една трета от тях са мъже, а 18% са жени. А тези три милиона са се увеличили с 20% между 1997 и 2011 г., според националната статистика на Великобритания.

В някои случаи дори онези, които не живеят с родителите си, продължават да са финансово зависими от тях. Над 13 млн. родители в страната са изхарчили 34 млрд. паунда за заеми и помощи за 40-годишните си “децата”.

Моите родители не са в позиция да ми помагат с парите, а за мен задачата да спестя пари за апартамент е изключително обременяваща. Като знам, че реалните ми възможности за избор на жилище и квартал са депресиращо слаби, взех (много детинското) решение изобщо да не мисля по тази тема.

И това може да ни насочи към истинския проблем. Професор Фюреди, който е над 60-годишен, казва, че не можем да обвиняваме само икономиката или цените на недвижимите имоти. Той казва, че причината е “инфантилизацията” на това поколение.

“Ако прегледате вестниците, навсякъде ще прочетете, че съвременните млади хора живеят по-ужасяващо от всякога. За да направите подобен извод обаче, трябва да страдате от историческа амнезия. Подобно твърдение просто не е вярно. През последното десетилетие всички сме наблюдавали рецесии и икономически кризи, но за моето поколение най-важното нещо беше да стъпиш сам на краката си – дори да имаш сериозни икономически проблеми, дори да си вечно без пари. Сега хората си търсят оправдания”, коментира той.

Според него тук играят много по-големи психологически фактори, а в основата на нашето нежелание да пораснем стои страхът.

“Хората се страхуват да разсъждават за себе си като за възрастни. Те не могат да си представят какво хубаво може да последва от това, че си възрастен; всички наши културни ценности са насочени към младостта, а колкото повече се отдалечаваме от нея, толкова повече растат притесненията ни”, казва още професорът.

Фактът, че възрастни хора предпочитат да четат книги, предназначени за деца и тийнейджъри (като “Хари Потър”, “Игрите на глада” или “Здрач”), популярността на анимационни сериали като “Семейство Симпсън” и бумът на интереса към видео-игрите при хора над 25-30-годишна възраст – всичко това са симптоми на желанието за бягство от зрелостта.

“Хората се опитват да се убеждават, че детинското им поведение е опит за свобода, но всъщност до е породено от страх. Имаме култура, в която хората се плашат от несигурността на бъдещето и се ужасяват, когато трябва да поемат риск”, казва още той.

Това може да се отнесе не само към нежеланието да напуснеш родния си дом, но дори и към страха да се влюбиш.

“Хората избягват или отлагат да се замислят, че трябва да поемат ангажимент към другия заради страх, че ще бъдат наранени”, добавя той.

В такъв случай – страх ли ме е от това да живея като пълноценен зрял човек? Страх ли ме е от финансовите или емоционалните обвързаности?

Може би, да. Но мисля, че проблемът по-скоро се състои в това, че съм си внушила, че няма нужда да пораствам. Поне не сега.

Поколението на моите родители се захващаше за работа или създаваше семейство веднага след като приключи с образованието си, още на 20 години. Ние обаче имаме възможности, които ни позволяват да продължим да се забавляваме малко по-дълго.

Благодарение на противозачатъчните и промяната на обществените нагласи можем да не се притесняваме за женитба и деца. А и професионалните ни възможности са прекрасни.

Навремето майка ми е имала три алтернативи: да стане учителка, медицинска сестра или секретарка. Аз и двете ми сестри обаче имаме съвсем различен начин на живот.

Когато влязохме в университета, ни беше казано, че няма нещо на света, което не можем да постигнем. Развиваме се в кариерата си, пътуваме по света и имаме такава свобода, за каквато майка ми може само да мечтае.

Ние бяхме – а и продължаваме да сме – разглезени от гледна точка на възможностите. Доста хора биха казали, че това е недостатък.

Само преди десетина години излезе фундаменталната книга на Александра Робинс и Аби Уилнър, които описват страховете на поколението на 20-годишните – светът е в краката им, но нямат никаква идея накъде да тръгнат.

Нашето поколение, според тях, е “задушено от избора, отговорността и неувереността в собствените си способности”.

Друго изследване на Оливър Робинсън от Университета в Гринуич открива, че “взискателната природа на 20- и 30-годишните води до там, че не сме доволни от посредствения, бавен и шаблонен начин на живот” – като този на родителите ни.

Само че не сме доволни и от свободата.

Всъщност, решението дали да се женим или не, дали да направим семейство или не, дали да пътуваме или да стоим на едно място, дали да пазим сегашната си работа или да търсим нова – всичко това ни натоварва, стресира и депресира.

Разбира се, има едно решение, което нито една жена (независимо дали е от поколението Питър Пан) не може да отлага до безкрайност – раждането на дете.

В продължение на години бях прекалено заета да работя и да се забавлявам, и дори не се замислях по тази тема. Дори сега, на 34 години, нямам представа дали искам да бъда майка. Досега не съм усетила пристъп на майчински инстинкти, освен това – не мога да се похваля, че на вратата ми стои опашка от ухажори.

Във всеки случай, се самозаблуждавам, че имам още време за това решение и се уповавам във всяка новина за жени, които раждат първо дете на 41-42 години.

Но дали наистина е така? Очевидната истина е, че детеродните функции намаляват през 30-те години на жената. Боя се, че един ден ще съжалявам, че съм изпуснала завинаги възможността да имам дете.

Обсъждам тези въпроси с моите вечно млади приятели-връстници, но забелязвам, че в последно време броят ни намалява все повече и повече.

Имам една шепа приятели, които също като мен са прекалено заети да живеят ден за ден. Все повече са хората, които почти незабелязано намират начин да си купят жилище и да създадат семейство.

Те са съвсем доволни от новия етап на живота си, за разлика от мен – която продължавам по стария начин.

Всъщност, започвам да се замислям, че има съвсем реална опасност да се превърна в последния гост на партито, който танцува сам много след като музиката е спряла. А аз не искам да бъда този човек.

Т.нар. “тийнейджърки на 30” се подпират по баровете с надеждата, че приглушената светлина ще прикрие бръчките ни и че с дрехите си от Topshop не се различаваме от 20-годишните момчета и момичета около нас. А това е много тъжна мисъл. Може би е крайно време да порасна.

А дали да не изчакам да свърши лятото?..