Ако искаме превенция, трябва себепознание за автоматичните ни негативни мисли, споделя психоонкологът Елена Атанасова.
Елена Атанасова – психоонколог в Комплексен онкологичен център (КОЦ) – Пловдив и зам.-председател на Българската асоциация по психоонкология, участва в медицинския семинар в Благоевград за рака на дебелото черво, организиран от Федерация Български пациентски форум. Специално за читателите на MyClinic г-жа Атанасова обясни колко е важна активната роля на пациента при неговото лечение и мястото на психоонколога в успешната терапия на раковите заболявания.
– Г-жо Атанасова, колко са онкопсихолозите у нас?
– За психоонкология в България можем да говорим едва от 2013 г., когато се обединиха психолозите, които работят в лечебните заведения. От 5-6 години за първи път започнаха да назначават психолози в онкологичните центрове. В страната работим само около 14 психоонколози. Няма интерес от болниците. Не се осъзнава още, че психологът е необходима част от мултидисциплинарния екип, който трябва да работи с пациентите.
Психологичното стабилизиране на пациента при всички случаи се отразява на процеса на лечение, на възстановяване и за по-добро влизане в ремисия. Много изследвания в световен мащаб го доказват. Говоря за големи рандомирани проучвания, според които психологичното консултиране и терапия на онкоболните подпомага процеса на оздравяване. Комплексен онкологичен център в Пловдив е единственото здравно заведение в страната, в което работи екип от психиатър, двама психолози и двама рехабилитатори. Така би трябвало да бъде навсякъде. Всеки петък даваме консултации на пациентите какво имат право да ползват, към кого да се обърнат. Правим също групова терапия на пациентите. Работим и с персонала на онкологичния център.
– Миналата година имаше случай на медицинска сестра, която се хвърли под влака в метрото, след като разбра, че има онкологично заболяване. Как ще коментирате случая?
– Не е професионално да коментирам случай, който не познавам. Хипотези много. Една от тях е свързана с типа психика на медицинската сестра, която е направила самоубийствен акт. Говоря за структурата на личността, преди да се постави онкологичната диагноза. От нея зависи как ще се реагира при поставянето на диагнозата и в процеса на лечение.
Втората хипотеза е, че жената, при все че е медицински работник, като има предвид стадия или локализацията на карцинома, е приела, че е безпредметно да се живее. Това е неин избор. Но животът е изключително ценен. Всеки миг от него е много ценен и той трябва да бъде изживян максимално пълноценно с хората, които обичаме, заради самите себе си на първо място и после заради другите.
– Какъв е профилът на онези онкопациенти, които се справят най-добре със заболяването?
– За това има ли ракова личност като профил, като тип са направени много изследвания. Преди няколко години даже се говореше за профил тип С – хора, които са по-емоционални и повече преживяват нещата вътре в себе си,
изливат гнева си вътре в себе си,
а не го изкарват навън. Това е емотивен тип характер. Докато пациенти от екзалтиран тип си подпомагат процеса на лекуване. Екзалтираният тип изразява своята емоция, ако му е весело, ще се засмее, ще реагира позитивно, ще се чувства добре. Много често този тип стига до ремисия. В личната си практика точно това наблюдавам. Напротив – депресивният тип влошава състоянието си.
– Но нали всеки човек се притеснява от диагнозата рак?
– Нормално е хората да са притеснени, с депресивна симптоматика. Но ако пациентът е депресивен и не му се помогне да се оттласне и да премине етапа на скърбене, на тъга, по-трудно ще се справи сам и ще продължи напред. Онкоболните или правят защитни реакции, с които се опитват да спасят психиката си, или потъват в безперспективността. Факторът, който най-много утежнява състоянието на пациента, е усещането за безперспективност, за безпомощност, за това, че нищо не зависи от него. Реално е точно обратното. Всичко зависи от пациента. Имаме симптоми, диагноза, лекарят се намесва, лекува. Пациентът трябва да участва активно в процеса на лечението си и това е въпрос на личностни качества. Той в никакъв случай не е безгласна буква.
– Има ли връзка между типа личност и съответните локализации на туморите?
– Има много изследвания в тази област, а и в практиката ми прави впечатление, че има връзка. Например мъжете с рак на простатата са с много интересен психологически профил. Те са пунктуални, педантични, организирани. Докато жени с рак на гърдата са обгрижващ тип, грижовни майки. Какво е предназначението на гърдата – да храни бебето. Те точно това правят – захранват с емоции и обгрижване всички около тях, но оставят себе си на последно място и не изразяват емоциите си.
В голям процент изследванията показват, че жените с рак на гърдата са от емотивния тип. При рак на гинекологичната система, на матката, имаме силно чувство на вина. Тези пациенти пак са емотивни, даващи към света. Същевременно при тях има и педантичност в характера. От тумори на белия дроб боледуват хора, които имат усещането за безпомощност, за безперспективност, че нищо няма смисъл. Но това не се наблюдава само когато човекът се диагностицира или по време на лечението. Това е състояние на пациента години назад във времето. Посттравматичният стрес има много голямо значение за това дали ще се отключи едно или друго заболяване. Нерешеният емоционален конфликт при всички положения дава отражение или на тялото, или на психиката. Посттравматичният стрес може да се отключи три години след събитието.
– За какви травми говорим?
– Например загуба на близък човек, раздяла с партньор, дори промяната на местоработата. Имах пациентка, която губи работата си, уволняват я и тя половин година по-късно развива рак на гърдата. Всеки от нас реагира на стресогенните фактори. Важното е обаче как ги преработва. Затова при някои хора след силен стрес се отключва заболяване, а други го преодоляват или го изразяват в по-слаба степен. Тук идват на помощ и психолозите.
Изследване, правено в Австралия през януари 2014 г., наблюдава група пациенти, с която се работи терапевтично, и друга група, с която не се провежда психотерапия. Промяната, която тече след психотерапия, е на клетъчно ниво, т.е. говорим за подобрение на физическото състояние. Още през 60-те години на ХХ век съпрузите Саймънтън установяват точно това в различни клиники в САЩ – че когато се работи терапевтично с пациента, неговото здравословно състояние се подобрява.
– А защо е така?
– Когато преживяваме емоционален конфликт, той е във връзка с нашата нервна система. Нервната система пък е във връзка с ендокринната система. Оттам натоварваме надбъбречната жлеза, увеличаваме нивото на адреналин и норадреналин, нивото на кортизол. Само че организмът е уникална лаборатория, която реагира на всичко това. На базата на повишените нива на хормоните се получава сигнал за враг в тялото, който трябва да бъде унищожен. Имунната система отслабва, защото се насочва да се справи с несъществуващ физически проблем, тъй като причината е в емоционален проблем. Ето защо всички пациенти с онкологични заболявания имат срив на имунната система.
Всичко зависи от това как нашата психика разчита събитията около нас. А за да може да ги разчита правилно, трябва да бъдем емоционално интелигентни. Ако искаме да постигнем превенция, трябва да постигнем себепознание – коя съм аз, каква е моята психотравма, какъв е форматът ми на автоматични негативни мисли, как да ги отработвам, кои са качествата на личността, които съм си формирала в пубертета, но които сега са като камъче в обувката. Следователно въпросът е как да балансирам качествата на своята личност и как да използвам своите отрицателни, по-слаби страни в моя полза.
Мара КАЛЧЕВА, Myclinic.bg
