В тяхната реч не съществували такива думи като: обида, собственост, ненавист, омраза, тъга, плач, болка, печал, алчност, завист, лицемерие… Те не знаели за тези и други подобни думи, защото в живота им нямало нищо, което биха могли да назоват с тях. Жителите на това планинско селце се раждали с усмивка и от първия им ден до последния, тази сияеща усмивка никога не слизала от лицата им.

Мъжете били мъжествени, а жените – женствени. Децата помагали на възрастните в домакинството, играели и се забавлявали, катерели се високо по дърветата, беряли горски плодове, плували в планинския поток. Възрастните ги учели на езика на птиците, животните и растенията, а децата научавали страшно много от тях. Почти всички закони на Природата им били известни.

Стари и млади живеели в хармония с Природата. Вечер всички се събирали около огъня, изпращали усмивки на звездите, всеки си избирал своя звезда на небето и разговарял с нея. От звездите те научавали за законите на Космоса, за живота в други светове. Така било при тях от незапомнени времена.

Един ден в селото се появил човек и казал:
– Аз съм учител.

Зарадвали се местните хора на пришълеца. И му поверили те децата си с надеждата, че учителят ще ги научи на по-важни знания от тези, които им давали Природата и Космосът. Само недоумявали хората: защо учителят не се усмихва, как така лицето му е без усмивка?

Пристъпил учителят към обучението на децата. Но с течение на времето всички забелязали, че децата очевидно са се променили така, все едно били сменени с други. Те станали раздразнителни, а след това се появило озлобление, децата все по-често се карали помежду си, вземали си вещите едно на друго. Научили се на подигравки, на криви и лукави усмивки. От лицата им сякаш била изтрита предишната, обичайна за всички жители на селото усмивка.

Хората не знаели дали това е добро или лошо, защото и самата дума “лошо” не съществувала при тях. Те били доверчиви и искрено вярвали, че всичко това са нови знания и умения, които учителят е донесъл на децата им от останалата част на света.

Минали се няколко години. Децата пораснали и… съвсем се променил животът в отдалеченото планинско селце: хората завзели земята, оградили я и я нарекли своя собственост. Те станали подозрителни и недоверчиви един към друг. Забравили за езика на птиците, животните и растенията. Всеки от тях загубил своята звезда на небето.

За сметка на това пък в домовете им се появили телевизори, компютри, мобилни телефони, издигнали се гаражи за автомобили. Хората загубили своите сияещи усмивки, но усвоили грубия кикот.

Погледнал на всичко това учителят, който така и никога не се научил да се усмихва, и бил горд: в отдалеченото планинско селце той приобщил хората към съвременната цивилизация…

автор: Шалва Амонашвили; превод: Melisa; източник: pozitivnoto.info