“Жена ми, ако не ми сложи зимнина, да си ходи при майка си да я гледа!” Обръщам се да го видя кой е тоя хрантутник, дето трябва да МУ се слага зимнина, и с изненада установявам, че е трийсетина годишен здрав, прав пич.

Изявлението му е метнато като тежък камък върху масата, около която има още трима като него с все момичетата им.

Жената, дето е обречена да прави консерви в несвяст, щото иначе ще си ходи при мама, е хубаво същество също на около трийсет, с големи и добре гримирани очи, послушно втренчени в чашата с цветен коктейл пред нея.

Понеже не реагира на заплахата, мъжът до нея се чувства длъжен да получи потвърждение за послушание и шумно пита:

“Нали така, мацо?! Щото батко ще пълни резервоара на нисанчето, ако има зимнинка! Буркан лютеница – литър бензинче! Ха-ха… а, мацо?”…

Маца се кикоти тихичко и утвърдително кима с глава.

Другите мъже обръщат очи към своите маци с поглед, в който се чете убеждение, че и те така, нали, ще се грижат за тях, щото иначе и на тях я бензинеца, я дневните пари могат да им секнат и ще си вървят при майките “да ги гледат”.

И маците, къде на шега, къде не съвсем, разтърсват главици и смукват жадно от дългите си, тънки цигари.

“Кво си ги задърпала тия отрови, я да я махаш тая цигара, че сутринта филията, дето ми я наряза, на пепелник ми мирише!”, изревава едното от момчетата и с едно движение дръпва цигарата от устата на приятелката си.

“Бе, Светлозаре, беееее!”, реагира момичето, нацупва се и мълчаливо се захваща с телефона си.

Нататък не се случва нищо по-различно.

Някак естествено масата се разделя на женска и мъжка половина, в която се завъждат съответните разговори на полов принцип – мъжката част си говори за бизнес, далавери, коли и спорт, а женската – за козметика, мода, петна, приятелки и книги за надомна психология.

След време, когато около тези типични български двойки се появят и деца, темата с памперсите, училището, готвенето и свекървите ще “обогати” женската половина, а в мъжката вероятно ще се появят така важните политически разговори и тези за жените извън семейното огнище. Знаете ги тия неща, няма какво да ги описвам.

Общият портрет на една съвременна българска двойка е толкова патриархален в най-лошия смисъл на това понятие, че понякога имам чувството, че сме се върнали едни петдесет, шейсет години назад.

И за това, момичета, сме си виновни сами.

В моето детство жените работеха наравно с мъжете. Такъв беше социалистическият модел – труженичка, която скромно и достойно понася тежестите на живота и се справя с многобройните си роли.

Дъни, милата, цял ден зад стана, струга, на полето или в администрацията, пък след това запълва изискванията на българската традиция да е домакиня и майка.

Майка ти да не работи и да си стои у дома беше голям срам в училище. На децата, чиито майки фигурираха в дневниците като домакини, им се смееха. С годините и с типичния за социализма вечен дефицит в семействата се възпита едно особено разделение на домашните задачи.

Децата помагаха с пълна сила от малки – оправяха си леглата, чистеха, пазаруваха, подреждаха.

Съпрузите участваха в семейното седмично чистене, тупаха килими, простираха, пазаруваха и често готвеха. Не всички, разбира се, но една достатъчно представителна маст.

Начинът на живот налагаше в семейството работата да се разпределя, затова и класическият български патриархален модел на жената слугиня полека се разбиваше.

Хич не ми се иска да го призная, но е факт, че именно социалистическият “морал” беше на път да префасонира мачизма, като го претопи под фигурата на задължително работещата жена героиня.

Да, това ново разбиране беше наложено насила, но в крайна сметка с годините свърши добра работа – момичето не беше непременно приемано като излишно гърло около домашната трапеза, на което трябва да се търси ново семейство, за да се задоми и народи деца (по възможност повечко мъжки), които да работят и да продължават рода.

Когато в края на осемдесетте социализмът си отиде, бях убедена, че сексизмът ще е последното нещо, което ще се върне в обществото ни.

Партиархалният модел беше на едни трийсет години в миналото, а правото на жените да бъдат третирани наравно с мъжете ми се струваше константно и неизбежно идващо от вече работещите демократични модели на управление в западния свят.

Така и тръгнаха нещата – момичета в световните университети, жени на ръководни постове и в бизнеса, дами в политиката…

Оказва се обаче, че паралелно с тази неизбежна политика на равноправие между половете, у нас нещата имат и друго лице.

Тихо и кротко, между другото, провинциално и домашно, най-грозното от патриархалното българско възпитание се завърна.

И което е още по-страшно, настани се в мисленето на най-младите.

Отглеждането на децата някак априори се приема като женска работа, така че много жени си останаха у дома да дундуркат хлапета много по-дълго от предвиденото от закона майчинство.

На мъжете, които що годе изкарват някакви пари за домашния бюджет, това им хареса – децата отгледани, манджата сготвена, салатата нарязана и ракията изстудена – какво да иска повече, дет се вика?!

На много жени това също им се услади, особено, когато “шефът” в семейството отпуска по някой и друг лев за кафенце с приятелки или лично подаръче.

Да, готвиш и чистиш, переш и гладиш, ама пък ако позабогатеете, ще вземете домашна помощница и тогава спокойно ще си спиш до късно, ще си разполагаш с времето и ще си ходиш на разкрасителни процедури и шопинг!

Е, това със зимнината може и да ти се наложи да го правиш съвсем сама, ама ще извикаш мама да ти помогне, какво толкова?

Нали и тя вкъщи почти съвсем сама се справя, пък и като не работиш нищо и не изкарваш пари, няма какво да мрънкаш, че току виж ти отнели и джобните или ти взели пежото, нисанчето или аудито, дето ти го подариха за рождения ден.

И слушаш, изпълняваш и мълчиш.

Във време, в което е направо срамно да приемаш жената като слугиня или придатък, у нас това все повече е практика.

Съвсем наскоро в един приятелски кръг млада, хубава и добре реализирана жена взе да обяснява как винаги си е мечтала да срещне някого, който да я издържа, пък тя да не прави нищо.

Мечтаеше за това сериозно – “той да работи, да носи пари, пък аз ще му готвя и ще го слушам”, казваше.

В разговора, който се развихри покрай това изявление, в крайна сметка повече от половината жени се оказаха с подобни мечти. И което е още по-страшно – с подобни очаквания.

Да попаднат на мъж, който да ги издържа. Да не се налага да работят или да работят за удоволствие нещо си там. Да получават пари от него, не да си ги изкарват независимо. На всичкото отгоре изобщо не им се струваше нередно да бъдат “гледани”, “обгрижвани” и “поддържани”, при това само, защото са жени.

Говореха за това как мъжът е “длъжен” като “глава на семейството” да работи, сякаш семейството е някаква фирма с йерархична структура, в която те са нещо като изпълнителен директор.

Тогава си дадох сметка, че в много голяма степен за връщането на патриархалния модел на мъжа шеф и жената слугиня сме отговорни ние, самите жени.

Защото няма как сама да се поставяш в позицията на момиче за всичко, пък после да пищиш, че някой ти е отнел правата.

Те, правата, се отстояват непрекъснато – правото да си финансово независима се защитава с работа, която ти носи съответни финанси и позиция в партньорството.

Правото да разпределяш времето си така, че да вършиш нещата, които са ти важни, се защитава с преразпределение на домашните задължения на всички.

Правото да бъдеш уважавана като личност се защитава първо със самоуважение и самодисциплина.

И най-важното – за да бъдеш приемана като равна на мъжете в едно принципно толериращо мъжкото начало общество, не трябва да имаш никакви очаквания то да се грижи за теб.

Да, по-трудно е, но е единственият начин да изискваш да си приемана като личност, а не като представител на един пол, традиционно определян като слаб.

Та, сами сме си виновни, момичета.

Докато онези млади жени около масата си стоят в позицията на втренчени в цветните си коктейли нечии собствености и очакват някой да им отпусне дневна сума за маникюр, цигари или парфюмче, ще е така.

Мъжете шумно ще изискват “полагащата” им се зимнинка, защото иначе ще те отпращат “при майкини”. Пък жените ще се оплакват помежду си какъв простак е “моичкият” и ще си споделят женските неволи от своята страна на масата.

Ма какво ли съм седнала да се възмущавам и аз в страна, в която все още публично се говори за “мъжка” и “женска” работа, а настроенията на дамската половина от населението се дефинират според предполагаемия секс или наличие на месечен цикъл…

Автор: Мария Касимова