Представете си, че сте пилот на самолет. Попадате в сложна ситуация  във въздуха и трябва да съобщите на ръководителя на полети какво се случва с поверения ви самолет.

Изключително е важно да дадете коректна информация –  от това зависи успешното приземяване, живота и здравето на пътниците и екипажа. Разчитате на техниката в самолета, както и на собствената преценка и на информацията, която ви подава екипажът, за да дадете най-точно описание на проблема. Получавате инструкции от ръководителя на полети  и следвате собствените знания и преценки как да действате, за да се справите със ситуацията по най-добрия начин. Стигате благополучно до  мястото, където самолетът трябва да бъде приземен.

Успехът на полета е плод на няколко  фактора – точната информация, добрата екипна работа и самообладанието.

Защо са важни емоциите, които често загърбваме, подценяваме или от които дори се срамуваме?

Те са нашите радари за това какво ни е нужно, какво ни радва или не ни удовлетворява в една ситуация. Какво между нас и обкръжението върви в желаната посока или в такава, която ни наранява и не е в наш интерес.

Ако не познаваме това, което чувстваме, сме като пилот в самолет, чиито навигационни устройства дават неверни данни . Той се опитва да се справи с непрогледна мъгла без да има ориентири.

Част от хората са били научени като деца, че чувствата са нещо неуместно. Разбира се, никой не им го е казал буквално, но важните за тях хора са им показвали често без думи, че чувствата нямат място между тях.

Когато са пораснали със забраната „не чувствай”, която са попили несъзнавано, вместо да изпитват емоции, те получават главоболие, свива ги стомах, отключват сърдечна криза или пристъп на световъртеж.

Други хора се намират в малко по-добро положение. На тях им е било позволено да чувстват, когато са били малки деца и те изпитват емоции и днес. Тези преживявания могат да бъдат доста интензивни – човек може да кипи от гняв или да бъде много тъжен или да се смее неудържимо. Проблемът е, че радарът на тази група хора показва погрешно чувство. И приземяването на самолета може да не се случи…

Когато детето е малко, то има нужда да получи внимание  от родителите си, да намери отклик от тях, защита и удовлетворяване на неговите потребности. Но родителите не винаги откликват, в някои случаи  могат дори да не одобряват определени чувства… а най-разочароващо е, когато игнорират детето с неговите преживявания.

Така се появяват чувствата – паразити или т.нар. чувства на рекет. Ако у дома момчето чува „мъжете на плачат”, то научава, че чувството на тъга е неприемливо за неговия пол.  Разбира, че ако покаже, че е наранено, ще срещне осъждане, вместо разбиране. Тогава малкият човек решава да използва заместващо чувство, чрез което да получи от родителите това, от което има нужда. Именно по тази причина заместващото чувство се нарича рекетно (понятие от психотерапевтичната школа „транзакционен анализ”), защото неговото предназначение е да изтръгне от другия внимание, защита или нещо друго, което е необходимо за този, който го използва.

Много е важно да разберем, че когато детето избира заместващо чувство, става дума за несъзнаван психичен процес, а не за съзнателна манипулация. За малкото дете това е била една стратегия, чрез която то е получавало поне малко внимание и зачитане от важните за него хора. Разбира се това, което получава детето е  далеч от автентичната му нужда, но е по-добро от алтернативата  да  не получи нищо или да бъде критикувано за чувствата си.

Това не променя факта, че паразитните чувства скриват истинските и целят да изтръгнат определена реакция от околните. Т.е. в тях има манипулативен елемент…макар и неосъзнат.

Обикновено те предизвикват раздразнение и объркване у партньора в комуникацията. Автентичните чувства, обратно,  стимулират у нас разбиране и емпатия към този, който ги  проявява, дори ние самите да имаме различна гледна точка върху случващото се.

Нека разгледаме следния пример.

Малко момиче расте в семейство, където много неща се премълчават. Често нейните нужди са неглижирани, защото близките ѝ имат далеч по- сериозни проблеми и нямат време да ѝ обърнат внимание. Когато момиченцето има основание да се разгневи, майката показва с действия и думи неприемането на това чувство на детето и го определя като „лошо”. Постепенно момичето разбира, че да си гневен означава „да си лош”. Разбира се то започва да търси чувство-заместител, чрез което да накара майката да я защити и да отговори на нейните потребности, без да бъде отхвърлена. Тя може да опита с различни паразитни чувства докато открие онова, което ще извика нужната реакция на майката.

Така детето намира един добър изход – ако се разплаче вместо да се ядоса, майката вероятно ще ѝ обърне внимание, може би ще я пожали и ще направи нещо за малката.

Пораствайки и превръщайки се в жена, всеки път, когато дори малък признак на гняв се надигне в нея, нашата героиня няма да го чувства или ще го чувства съвсем за кратко, след което ще покрива истинската си  емоция с рекетна –паразитната тъга.

Тя е вече голяма жена и отглежда свое дете. На детската площадка  момиченце хвърля пясък в очите на нейния син. Разтревожена жената започва да почиства очите на момчето, оглежда се за родителя на малката нападателка и вижда един безгрижен баща, който не само не слага граници на дъщеря си, но дори е обърнат с гръб към нея.

Гневът напира  у нашата пораснала майка, но в ума ѝ бързо проблясва думата „лоша”  и тя плачейки се оттегля от детската площадка. Паразитната тъга е  превзела  емоционалния терен. За нея тази емоция е напълно реална и тя не си представя какво друго би могла да чувства в подобна ситуация.

Тази илюстрация показва не само процеса на изграждане на чувствата – паразити, но и  друга важна тяхна характеристика. Рекетните чувства не позволяват на човек да завърши успешно ситуацията тук и сега.  Не е възможно  човек да постигне отговор на своята  потребност, която стои в основата на автентичната емоция, използвайки рекетни чувства.  Да, паразитните чувства могат да ни снабдят с някакво внимание или реакция от страна на другия, но няма да ни позволят истински да завършим ситуацията, така че да усетим, че това, от което имаме нужда е реализирано.

Каква е нуждата на нашата героиня, която използва паразитна тъга? Тя има потребност да остане на детската площадка с малкия си син в подсигурена безопасност. Нейното рекетно чувство, което ѝ е помагало като дете да получи съжалението на мама, сега не ѝ върши никаква работа, освен, че буди у нея самосъжаление. Чувството на гняв на жената, намиращо се под възбрана е автентичната емоция, която би могла да ѝ помогне да отговори на потребността си и да завърши успешно ситуацията. Разговор с бащата на момичето, хвърлило пясък в очите на сина ѝ, би могъл да очертае ясно границите и да отстои правото на майка и син да ползват площадката по безопасен начин наравно с другите посетители. Управление, а не забрана на гнева е стратегията, която би довела до отстояването на една важна потребност в този случай.

Как да разпознаем паразитните емоции, когато се сблъскаме с тях у себе си или при нашия партньор в комуникацията?

Има няколко признака, които ги издават:

• Чувствата-паразити се отключват в стресови ситуации и се повтарят при един човек независимо от това, че ситуациите са различни
• По време на общуване с партньор, който е в техен плен, те предизвикват у нас като отговор раздразнение и объркване. Другият е непонятен в реакцията си..и се чувстваме манипулирани.
• Те не способстват за разрешаване на ситуацията и задоволяване на потребността ни ( или тази на партньора ), която е дълбоко прикрита от тях
• Рекетните чувства ще бъдат съпътствани от негативни мисли за себе си, другите хора и за живота ( често твърде обобщаващи и едностранчиви)

Стратегиите, които могат да ни помогнат да  преминем от паразитни към автентични чувства са:

• Да си зададем въпрос какво в дълбочина искаме от партньора в комуникацията, коя е дълбоката ни потребност? Най-често тук отговорите по-скоро ще касаят отношенията, отколкото съдържанието на комуникацията.
• Да си отговорим кое е чувството, което би довело до  завършването на ситуацията тук и сега по успешен за нас начин?
• Да бъдем внимателни дали слушаме партньора си или отговаряме на един глас, който по-скоро звучи в главата ни, но не принадлежи на нашия партньор. (Хората, намиращи се в плен на рекетни чувства често живеят в свят на изфантазирани заплахи)
• Да познаваме своите драйвери и да сме осъзнати в използването им (драйверите са несъзнавани импулси, следствие на родителско програмиране в детството, които управляват автоматично поведението ни като „бъди силен”,”доставяй удоволствие” и пр.) Безкритичното използване на този тип родителски послания довежда до създаване на чувства-паразити
• Да потърсим психотерапевтична помощ и подкрепа

Справянето с паразитните чувства и преминаването към автентични не е лека задача, но си струва усилието, защото гарантира изправен радар за нашия полет. То способства за установяване на едни по-удовлетворителни отношения в живота ни, при които можем да назовем това, от което имаме нужда и да сложим граници на това, което ни пречи или наранява.

В крайна сметка това е изкуството на ясното говорене и действие, при което сме в добър контакт със себе си и можем да покажем на света своите координати, които следва да бъдат уважавани.

Източник: http://psiholozi.com