Всички сме чували за плацебо ефекта, но много малко се говори за ноцебо ефекта. Това е парадокс, защото  повечето лоши неща, които ни се случват, са точно негов “плод”.

Що е то ноцебо ефект?

Ноцебо от латински буквално означава „нанасям вреда“. Ноцебо е вярата, убеждението, че сте в беда или ще пострадате. Че сте болни или ще се разболеете от нещо. Че никога няма да успеете да постигнете или направите нещо, което желаете. Че при вас нещата “просто са такива”  и нищо не може да се направи.

Ноцебо е форма на самоограничение, която обаче няма обективна реална предпоставка.

Приемането на нечия чужда субективна представа за вашия собствен свят, без да имате възможност или желание да проверите нейната истинност.

Ноцебо ефект произвежда невинната на пръв поглед констатация на учителя по пеене, че детето ви пее фалшиво. Ако детето се съгласи с „авторитета“ и му повярва – от него определено няма да стане певец.

Ноцебо ефект произвежда забележката на родителя, небрежно отбелязвайки, че на детето не му върви математиката. Детето е празна дъска. Родителят пише върху нея своите констатации и те остават там – понякога за цял живот.

В повечето случаи ноцебо ефект се създава без умисъл. Под формата на мнение.

Но мненията, особено когато човек няма оформена ценностна система, често се превръщат в присъди.

Не мога да пиша красиво, не ми вървят езиците, не мога да изкарвам пари, все ме прекарват, имам крехко здраве… Повечето от ограничаващите ни вярвания са плод на ноцебо ефект. Някога сме се съгласили с мнението на някого. Чули сме случайна забележка, изказана по конкретен повод и сме направили генерален извод. Извод, който вадим всеки път, когато се окажем в сходна ситуация.

Най-лошите ноцебо ефекти се произвеждат в лекарските кабинети.

Там се издават най-тежките присъди. Там се разболяват най-много хора — буквално.

Звучи ви пресилено? Нека цитирам един истински случай, описан от д-р Брус Липтън в „Биология на убежденията“:

„През 1974 г. лекаря от Нашвил — Клифтън Мидър – имал пациент на име Сам Лонди, пенсиониран продавач на обувки, страдащ от рак на хранопровода – заболяване, което тогава се смятало за нелечимо. Лонди се лекувал, но всички в медицинската общност „знаели“, че той отново ще получи рецидив. Затова никой не се изненадал, когато Лонди починал две седмици след поставянето на диагнозата. Изненадата дошла след смъртта му, когато при аутопсията в тялото му били открити съвсем малко ракови клетки, които определено не били достатъчни, за да го убият. Пред „Дискавъри хелт“ Мидар казва: „Човекът почина с рак, но не и от рак.“ Но от какво е починал Лонди, ако не от рак на хранопровода? Да не би да е починал, защото е повярвал, че ще умре? Този случай продължава да занимава Мидър три години след смъртта на Лонди: „Аз смятах, че той има рак. Той мислеше, че има рак. Всички около него смятаха, че е болен от рак… Дали по някакъв начин не му отнехме надеждата за живот?“ Обезпокоителните случаи на ноцебо навеждат на идеята, че лекарите, родителите и учителите могат да отнемат надеждата, програмирайки ни да вярваме, че сме безпомощни.“

Ето го и най-голямото престъпление, пораждащо един от най-силните ноцебо ефекти:

„Остават ви еди колко си години/месеци/седмици живот!“

Потресаващо!

Ако имах законодателна власт – определено щях да квалифицирам подобни изказвания като углавно престъпление срещу човечеството. С всички, произтичащи от това, последствия.

Норбеков го е казал много добре: „Това, че ти не можеш или не знаеш как се лекува нещо, все още не означава, че „нещото“ е нелечимо!“

Само че хората все така си измират… спазвайки послушно „дадения“ им от медиците срок.

Отказвайки да оспорят мнението на авторитетите.

Слепи за възможния ноцебо ефект.

Забравили, че в каквото и да си убеден – винаги си прав!

Нека си представим, че всичко това са празни приказки.

Нека си представим, че няма истории за хора, отишли си от този свят, защото са им внушили, че им е време да си ходят. Нека си представим, че няма хора, провалили живота си, защото са им повтаряли, че за нищо не стават.

И ви предизвиквам за един експеримент!

Нека, ако сред вас има хора, на които са издавали “присъди”, които сте имали смелостта да откажете да “излежите”. Ако сте имали близки с подобни случаи.

Споделете ги в края на тази статия!

И знаете ли?

Вярваме, че ако съберем точно 100 такива истории — много хора ще повярват!

И ще получат шанс!

Представете си, че точно в момента тази статия се чете от някой, на когото току-що са издали присъдата.

Без право на обжалване! И този човек се чуди какво да прави. Може би вашите истории ще му дадат надежда и шанс. Може ми те ще са неговото плацебо.

Да проверим!

Източник: http://poznanieto.com